Морис Льоблан - Тайнственото око

— Хайде тогава, шефе…

— Хайде, приятели. След един час, на брега на реката!

Приготовленията бяха дълги. С много голяма мъка беше намерен материал за една петнадесетметрова стълба, която да стигне до първата издатина на крайбрежната скеля. Нужни бяха неимоверни усилия, за да се сглоби стълбата.

Най-после, малко след девет часа, те изправиха своето приспособление, като го побиха в дъното на реката. Докараха лодка. Тъмнината беше на тяхна страна. Небето бе покрито с неподвижни и тежки облаци.

Люпен даде последните си нареждания на Гроняр и Льобалу. После през смях каза:

— Умирам от нетърпение да видя как ще скалпират Добрек. Това си заслужава пътуването.

Кларис бе в лодката. На нея Люпен рече:

— Довиждане. Главното е да стоите тук и да пазите тишина. Каквото и да се случи, нито вик, нито движение!

— Значи, може и да се случи нещо? — рече Кларис.

— Спомнете си за граф Танкарвил. Точно в момента, когато с любимата си в ръце той достигнал целта си, една чиста случайност го е издала. Бъдете спокойна, нищо лошо няма да ми се случи.

Вместо отговор, тя силно стисна ръката му.

Като сложи крак върху стълбата и се увери, че тя не се клати много, Люпен започна да се изкачва. Бързо достигна върха. Истинската опасност предстоеше тепърва. Сега той трябваше да пълзи по отвесната стена. За щастие, отвреме-навреме се напипваха малки вдлъбнатинки, които му служеха за опора. Имаше и издатини, за които се хващаше. На два пъти той едва не полетя надолу, на два пъти се прощаваше със света.

По някое време, с нозе в една по-дълбока вдлъбна-тинка, той си почина. Бе изтощен от умора. Попита се дали действително си заслужава труда да се излага на такава опасност.

„Дяволите да го вземат! — помисли. — Струва ми се, че си в бълнуване, драги Люпен. Да се откажеш? Но Добрек ще разкрие своята тайна. Маркизът ще се докопа до списъка, Люпен ще се върне вкъщи с празна торба, а Жилбер…“

Дългото въже, което беше препасал около кръста си, само пречеше на движенията му. Люпен привърза края му в катарамата на панталона си. Въжето се развиваше подир него и той след това можеше да го използува при спускането.

Продължи да се катери с разкървавени ръце. През цялото време очакваше неизбежното да се случи.

Извън себе си от яд, Люпен удвои усилия. Напредна с няколко метра, подхлъзна се, хвана се пак за една малка бабунка, изскубна стиска корени, пак се повдигна и съвсем обезсилен, смяташе вече борбата за напълно изгубена, когато внезапно, настръхнал от напрежение, спря онемял. От скалата, за която едва се придържаше, като че ли излизаха шумове.

Ослуша се. Звуците идваха от дясната му страна. Като изви глава, той забеляза лъч светлинка. Сдържайки дъх да не падне, с последни усилия на волята, той направи едва забележимо движение. Озова се на ръба на доста широк отвор, дълбок около три метра. На другия край на отвора имаше желязна решетка.

Люпен припълзя до дъното по отвора, напипа железните пръчки и видя…

Под него се намираше залата на мъченията. Грамадна стая, разделена на неравни части от четири стълба, които подпираха свода.

Нейният вид може би винаги е бил зловещ, но в този момент огромните сенки на синовете на Себастиан, осветени от косите лъчи светлина, видът на прикования към леглото пленник, светлината и мрака — всичко това правеше страшно впечатление.

На пет-шест метра от лицето на Люпен се виждаше Добрек. Той беше завързан със стари вериги за един креват, а креватът, за желязна кука, забита в стената. Краката и ръцете на Добрек здраво бяха стегнати в ремъци. Най-малкото му движение раздвижваше един окачен на близкия стълб звънец.

Лампата светеше право в лицето на Добрек. Отпреде му бе застанал маркиз д’Албюфе. Люпен виждаше лицето му с посивели мустаци и цялата му висока и тънка фигура. Маркиз д’Албюфе наблюдаваше пленника си със задоволство и неприкрита омраза.

Няколко минути минаха в пълно мълчание. По едно време маркиз д’Албюфе нареди:

— Себастиан, запали тези три факли, за да го виждам по-хубаво.

— Не знам какво ще стане с нас по-нататък. Но все пак сега изпитвам свещени минути на радост. Ти ми причини толкова злини, Добрек! Колко сълзи ме накара да пролея, колко сълзи на отчаяние! Колко пари открадна от мен! Цяло богатство! А страха от това, че винаги можеш да ме изобличиш! Моето име — замесено в публичен скандал, това беше краят на разорението, на безчестието. А ти, разбойнико!…