Морис Льоблан - Тайнственото око

Добрек не помръдваше. Лъчи светлина се отразяваха в очилата му. Беше много отслабнал.

— Е — каза д’Албюфе, — трябва да свършвам. Наоколо се навъртат някакви тъмни личности. Дай боже това да не произхожда от теб и те да не се опитват да те освобождават, чака ги сигурна смърт! Себастиан, менгемето работи ли?

Себастиан приближи, вдигна и обърна една халка, която Люпен досега не бе забелязал, тя беше в непосредствена близост с кревата. Една от плочите на пода се отмести и откри черен отвор.

— Виждаш ли — подзе маркизът. — Всичко е предвидено. Имам под ръка всички средства, дори кладенци — кладенци с неизмерима дълбочина, както казва легендата на замъка. И тъй, никаква надежда, никаква помощ. Ще говориш ли?

Тъй като Добрек мълчеше, той продължи:

— Днес за четвърти път те разпитвам, Добрек. Мъча се за четвърти път да получа от теб списъка, за да се избавя от твоя шантаж. Това е четвъртият и последен мой опит. Ще говориш ли?

Отново последва мълчание. Д’Албюфе направи знак на Себастиан. Себастиан приближи, последван от синовете си. Единият от тях държеше в ръката си дълга тояга.

— Ела тук — нареди д’Албюфе.

Себастиан разхлаби ремъците, които стискаха китките на Добрек, вмъкна помежду им тоягата, закрепи я.

— Да завъртя ли, господин маркиз?

Мълчание. Маркизът чакаше. Като видя, че Добрек не издаваше признаци, че е тук, той прошепна:

— Говори, де! Защо сам се подлагаш на излишни мъчения?

Никакъв отговор.

— Завърти, Себастиан.

Себастиан завъртя тоягата на един оборот. Връзките се затегнаха. Добрек изстена.

— Не искаш ли да говориш? Ти добре знаеш, че няма да отстъпя, че не мога да отстъпя, че си в ръцете ми и че, ако се наложи, ще те измъчвам до смърт. Не искаш ли да говориш? Не?… Себастиан, още веднъж.

Себастиан се подчини. Добрек подскочи от болка и със страшни хрипове се отпусна обратно в леглото.

— Говедо! — викна маркизът. — Говори! Какво? Не се ли насити да размахваш този списък? Хайде, приказвай… Къде е той? Една дума, само една дума и ще те оставя намира. Утре, когато списъкът бъде в ръцете ми, ще бъдеш свободен. Свободен, чуваш ли? Но, говори, заради господа-бог, говори!… Ах, говедо с говедо! Себастиан, завърти още веднаж.

Себастиан веднага изпълни заповедта. Костите на Добрек запращяха.

— Помощ, помощ! — дрезгаво произнесе Добрек, като напразно се опитваше да се освободи.

Добрек тихо прошепна:

— Смилете се… смилете се…

Зрелището беше ужасно. Люпен се тресеше от отвращение. Като разбираше, че сам не би могъл да извърши това ужасно нещо, той се мъчеше да не изтърве неизбежното признание. Най-после той щеше да узнае. Болките и страданията ще изтръгнат тайната от Добрек. Люпен вече мислеше за обратния път, за чакащия го автомобил, за бясното препускане към Париж, за наближаващата победа!

— Говори… — шептеше д’Албюфе, — говори, и мъките ти ще свършат.

— Да… да… — промълви Добрек.

— Е, добре…

— По-късно… утре…

— Ти си луд! Утре! Какво дрънкаш? Себастиан, още веднъж.

— Не, не — изхърка Добрек. — Не, спри.

— Говори!

— Е, добре, ето… Аз скрих книгата.

Но страданията бяха много големи. Добрек вдигна глава, със свръхестествено усилие произнесе някакви неясни звуци, успя два пъти да произнесе: „Мери… Мери…“ и безчувствен падна назад.

— Развържи го! — заповяда д’Албюфе на Себастиан. — Дявол го взел! Дали не пресилихме дозата?

Един бегъл поглед доказа, че Добрек беше само припаднал. Маркизът, изтощен не по-малко от Добрек, се отпусна върху леглото в краката на депутата, избърса потта от челото си и промърмори:

— Мръсна работа!

— Може би това е достатъчно за днес — каза Себастиан, който въпреки суровото си лице, също се бе развълнувал. Утре — вдруги ден можем да продължим…

Маркизът мълчеше. Единият от синовете му подаде шишенце коняк. Д’Албюфе пи.

— Утре ли? — рече той. — Не, веднага. Още едно малко усилие. Сега няма да бъде толкова трудно.

Д’Албюфе дръпна Себастиан настрани и му каза:

— Чу ли? Какво искаше да каже той с тази думичка „Мери“ ? Повтори я два пъти.

— Да, два пъти — рече Себастиан. — Може би е дал на съхранение документа на някой човек, който се казва Мери.

— Никога! — възрази д’Албюфе. — Той не дава нищо на другиго… Друго нещо искаше да ни каже.

— Но какво, господин маркиз?

— Какво ли? Скоро ще узнаем това, уверявам те. Добрек дълбоко въздъхна и се раздвижи в кревата. Д’Албюфе успя да възвърне хладнокръвие, без да спуска очи от неприятеля си. Той приближи Добрек и рече: