Морис Льоблан - Тайнственото око

Добрек отново зачете писмото, като повтаряше: „Ефразия… Ефразия…“

После пак погледна нагоре. Люпен прошепна:

— Трябват ми два или три часа, за да изпиля решетките. Ще се върнат ли Себастиан и синовете му?

— Да, сигурно — също тъй тихо отговори Добрек. — Но мисля, че после ще ме оставят сам.

— Но те спят в съседното помещение!

— Да.

— Няма ли да чуят?

— Не, вратата е много масивна.

— Добре. В такъв случай всичко ще свърши бързо. Имам въжена стълба. Ще може ли да се качите сам, без моята помощ?

— Мисля… ще се опитам… Китките ми са пострадали много. Ах, гадове! Едва си движа ръцете… Много съм слаб! Но все пак, ще опитам. Трябва!

Добрек внезапно замлъкна, ослуша се, и като сложи пръст на устата си, прошептя:

— Пшшшт!

Когато Себастиан и синовете му влязоха, Добрек, който вече беше успял да скрие писмото и да легне в кревата, се престори на внезапно събуден от техния шум. Себастиан донесе бутилка вино, чаша, храна.

— Как сте, господин депутат? — извика на влизане той. — Може би малко попресилихме работата, този уред за измъчване е тъй груб! Употребяван е много през времето на великата революция и през властвуването на Бонапарт, така са ми казвали… Изобретение без грешка! Чиста работа, без кръв, бързо — за двадесетина минути те кара да изкажеш и майчиното си мляко.

Себастиан избухна в смях.

— Тъкмо на място, господин депутат, поздравявам ви. Великолепно скривалище! Кой можеше да се сети? Право да си кажа, ние с маркиза се чудехме какво ли ще рече името Мери, което най-напред произнесохте. Вие не сте лъгали. Само че думата се бе спряла на гърлото ви. Трябваше просто да се довърши. Все пак е смешно! Значи, на масата в кабинета ви. Наистина, има на какво да се смее човек.

Себастиан стана и закрачи из стаята, като потриваше ръце.

— Господин маркизът е много доволен тъй доволен, че утре вечерта сам ще дойде да ви пусне на свобода. Да, той размисли. Има още няколко формалности. Ще трябва може би да подпишете няколко чека, да върнете неправилно взетото и да възнаградите маркиза за издръжката и труда. Но какво е това за вас? Дребна работа! Без да се смята това, че отсега нататък няма да има вериги и ремъци около китките… Дори ми е заповядано да ви поднеса бутилка хубаво старо вино и шишенце коняк.

Себастиан пусна още няколко шеги, взе лампата, огледа за последен път залата и каза на синовете си:

— Нека го оставим да спи. Починете и вие. Но не спете дълбоко. Човек не може да бъде сигурен никога…

Те излязоха. Люпен тихо попита:

— Мога ли да започна?

— Да, но внимателно. Възможно е след някое време пак да минат наоколо.

Люпен се залови за работа. Ръждясалото и разядено от времето желязо лесно се поддаде на острата му пила. На два пъти той спира, наостряйки слух. Но шумовете бяха от плъховете в развалините на долния етаж. Той продължи да работи, насърчаван от Добрек, който подслушваше край вратата, готов да го предупреди при най-малка опасност.

— Най-после! — каза си той и избърса потта от челото си.

Натисна с всички сили желязото, което беше изпилил отдолу и го изви така, че между двете пръчки да може да се промъкне човек. После отстъпи крачка назад и взе въжената стълба, която беше приготвил. Като я завърза за железните пръчки, Люпен тихичко викна:

— Свършено е. Готов ли сте?

— Да… ето ме… още една секунда, да се ослушам… Добре, спят. Дайте ми стълбата.

Люпен спусна стълбата и попита:

— Имате ли нужда от мен?

— Не. Малко съм слаб, но ще се изкача сам… Добрек бързо достигна пролуката и вече се готвеше да последва спасителя си, но свежият въздух и изпитото за подкрепа на силите вино му подействува тъй, че падна в несвяст и полежа така някое време. Люпен загуби търпение. Той завърза Добрек за единия край на въжето и вече се приготвяше да го спусне надолу, когато Добрек дойде на себе си.

— По-добре ми е — прошепна Добрек. — Дълго ли ще се спускаме?

— Доста, на петдесет метра височина сме — рече Люпен.

— Как д’Албюфе не е предвидил, че е възможно да се избяга оттук? — чудеше се Добрек.

— Скалата е отвесна — отвърна любезно Люпен.

— И вие можахте?…

— Дявол да го вземе! Вашите братовчедки бяха така настоятелни… И после, трябва да се живее, нали? Бяха и щедри…

— Храбри момичета! — рече Добрек. — Къде са те?

— Долу в една лодка.

— Значи, има река?

— Да, но нека да не говорим. Опасно е.

— Още една дума. Дълго ли стояхте, преди да ми хвърлите писмото?