Морис Льоблан - Тайнственото око

— Не, най-много четвърт час — отвърна Люпен. — Ще ви обясня всичко после. Трябва да бързаме.

Люпен мина пръв, като нареди на Добрек да се хване добре за въжето. На най-трудните места му помагаше.

Изтекоха повече от четиридесет минути, а те все се спускаха и спускаха. Люпен много пъти се наложи да помогне на спътника си, от мъченията китките на Добрек бяха изгубили своята енергия и гъвкавост.

От време на време Добрек простенваше:

— Ах, как ме измъчиха тези негодници, ах, как ме измъчиха! Д’Албюфе, скъпо ще ми платиш за това!

— Мълчете — нареди му Люпен.

— Какво има?

— Горе се чува шум…

Те спряха и заслушаха неподвижни. Люпен си спомни за граф дьо Танкарвил и пазача, който с един изстрел го беше убил, и потръпна.

— Не — каза той, — сторило ми се е. Впрочем, глупаво е… Не могат да ни стигнат тук.

— Кой да ни стигне?

— Нищо, нищо — мина ми една нелепа мисъл… Люпен потърси дървената стълба и като я напипа, каза:

— Дръжте, ето стълбата, която води надолу в реката. Един от приятелите ми и вашите братовчедки я пазят.

Люпен свирна.

— Аз съм — рече той полугласно. — Дръжте добре стълбата!

После се обърна към Добрек:

— Аз се спускам. Добрек забеляза:

— Не е ли по-добре да мина пред вас?

— Защо?

— Много съм слаб. Вие ще ме вържете около пояса и ще ме придържате… Иначе рискувам да падна.

— Да, имате право — рече Люпен. — Приближете се. Добрек приближи и коленичи върху скалата. Люпен го завърза и като се наведе, хвана с две ръце стълбата, за да не се клати.

— Слизайте — каза той.

— В същия миг почувства силна болка в рамото.

— Дяволите да го вземат! — извика той и падна изнемощял.

Добрек го беше ударил с нож по гърба.

— О, нещастник!… Нещастник!…

Той едвам виждаше как в тъмнината Добрек се освобождаваше от въжето. Чу го да шепне:

— Колко си глупав! Носиш писмо от братовчедката ми Ефразия, в което веднага познавам почерка на по-старата — Аделаида. Тази стара лисица от предпазливост се е подписала с името на по-младата. Както виждаш, досетих се… Тогава, като се поразмислих… Ти си Люпен, нали? Покровителят на Кларис, спасителят на Жилбер… Бедни Люпен, ти изпя песента си…

Добрек се наведе над ранения и претърси джобовете му.

— Я ми дай револвера си. Сам разбираш, че приятелите ти веднага ще ме познаят и ще се опитат да ме хванат. Сбогом, Люпен! Ще се видим на другия свят. Приготви ми там един апартамент, но да бъде с всички удобства. Сбогом, Люпен. Благодаря ти. Защото без теб не зная какво бих могъл да направя. Ох, този дявол д’Албюфе, разбира си от работата той. Но аз ще се срещна е него!

Добрек свърши приготовленията си и пак свирна. От лодката отговориха.

— Ето ме — рече той.

Люпен напрегна всичките си усилия, протегна ръка, за да го спре. Но около него нямаше никой. Люпен поиска да викне, да предупреди съучастниците си, но гласът му се спря в гърлото.

Той усещаше страшна слабост, слепоочията му биеха до пръсване.

Отдолу долетяха викове, шум от изстрели, тържествуващ вик, женски писък, стонове. След малко проехтяха още два изстрела.

Люпен си помисли за Кларис. Тя може би беше ранена, бе мъртва може би. Мислеше за бягащия Добрек, за д’Албюфе, за кристалната запушалка. В съзнанието му се мярна странно видение: падащият с любимата си граф дьо Танкарвил.

Като прошепна няколко пъти:

— Кларис… Кларис… Жилбер — той внезапно затихна. Стори му се, че тялото му се търкаля към края на скалата, в бездната, зейнала страшно в нощта…

Хотелска стая в Амиен. Люпен за първи път идва за малко в съзнание. Льобалу и Кларис са край главата му.

Двамата приказват, а той слуша, без да отваря очи. Той разбира, че много са се страхували за живота му, но че опасността е минала. По-нататък долавя отделни думи, които го запознават със събитията от трагичната нощ на Мъртвия камък, със слизането на Добрек по стълбата: ужаса на неговите съучастници, къса борба… Кларис, ранена и тя в рамото, се хвърля върху Добрек, Добрек скача на брега, Гроняр стреля два пъти по него и се спуска да го преследва. Льобалу се качва по стълбата и намира горе припадналия Люпен.

— Дявол да го вземе — обяснява Люпен. — Аз още се питам как се беше задържал, за да не се претърколи надолу. Наистина, там имаше една малка вдлъбнатина, но тя беше така наклонена, че трябва, макар и полумъртъв, да се е задържал за нея само с няколко пръста. Ужасна работа!

Люпен слуша, отчаяно слуша. Той събира в едно цялото си същество, тялото и ума, за да свърже и разбере думите. Произнася се една фраза: като плаче, Кларис говори нещо за изминалите осемнадесет дни, за наново изгубените осемнадесет дни за спасението на Жилбер.