Морис Льоблан - Тайнственото око

— Ето в какво положение е нашата работа — каза Люпен на Кларис Мерж на срещата им в гостилничката недалече от замъка. — Довечера в десет часа маркизът ще подложи Добрек на един малко груб, но нужен разпит. Струва ми се, че към същото трябва да прибягна и аз.

— И Добрек ще открие тайната си… — каза разстроената жена.

— Страхувам се от това.

— В такъв случай?

— В такъв случай — отговори Люпен съвсем спокойно, — аз имам два плана: или да попреча на свиждането…

— Но как?

— Като изпреваря д’Албюфе. В девет часа Гроняр, Льобалу и аз ще проникнем в крепостта, ще обсадим кулата, ще обезоръжим гарнизона, и… Добрек ще е наш.

— А ако синовете на Себастиан направят нещо на Добрек, преди да успеете да говорите с него?

— Впрочем, аз мисля да прибягна към първия си план като към последно средство. Ще го направя, ако не мога да изпълня другата си идея.

— В какво се състои тя?

— Да присъствувам на разпита. Ако Добрек не говори, ние ще спечелим време и ще подготвим отвличането му при по-благоприятни условия. Ако ли пък открие тайната, което им изглежда по-вероятно, ако каже къде е скрил списъка на двадесет и седемте, ще се възползувам от тайната преди д’Албюфе.

— Да… да… — произнесе Кларис. — Но как смятате да попаднете там?

— Още не зная — призна си Люпен. — Това зависи от няколко сведения, които трябва да ми донесе Льобалу и от още няколко, до които трябва сам да се добера.

Люпен напусна гостилницата и се върна след повече от час. Настъпваше вечерта. Скоро се появи Льобалу.

— Взе ли книжката? — попита Люпен Льобалу.

— Да, шефе. Същата, която видях у продавача на вестници в Омал.

— Дай я.

Льобалу му подаде стара, оръфана и мръсна брошура, върху която беше написано:

„Едно посещение на Мъртвия камък през 1924 година, с рисунки и планове“.

Люпен веднага намери плана на кулата.

— Ето, това място ни трябва. По-преди там е имало три етажа над земята и два подземни, единият от които сега е затрупан, а другият… Вижте, ето къде е погребан нашият приятел Добрек. Какво забележително име: Залата на мъченията. Бедни приятелю!… Залата е отделена от стълбището с две врати. Между тях има скривалище, където по всяка вероятност стоят синовете на Себастиан с пушки в ръцете.

— Но вие не можете да проникнете там, без да ви видят.

— Не, невъзможно е да мина през порутения етаж. Много е смело…

Той продължаваше да прелиства книгата. Кларис го попита:

— Тази зала няма ли прозорец?

— Да, откъм реката има малък отвор, ето го на картата. Но е на петдесет метра над водата по отвесната стена. Невъзможно е.

Люпен разлистваше книгата. Вниманието му бе привлечено от една глава, която носеше името „Кулата на влюбените“. Той се зачете:

„Някога кулата на замъка била наречена от местните жители «Кулата на влюбените», за да напомни една драма, разиграла се тук през средните векове. След като се уверил в изневярата на жена си, граф дьо Мортепиер я затворил в стаята на мъченията. Тя прекарала там повече от двадесет години. Една нощ любовникът й, граф дьо Танкарвил имал безумството да изправи стълба в реката и да се покатери по нея успоредно на крайбрежната скала до прозореца на стаята. Като изпилил желязната решетка, той успял да освободи любимата си и започнал да се спуска с нея с помощта на въже. Те вече стигнали стълбата, когато от околния път се разнесъл гърмеж и ранил мъжа в рамото. Двамата влюбени полетели в пропастта…“

Като свърши да чете, Люпен млъкна. Настанала бе тишина, дълга тишина. Всеки се опитваше да си представи трагичното бягство. Значи, преди три-четири века, рискувайки живота си, за да спаси своята любима, един мъж бе смогнал да проникне в кулата. Той е щял да изпълни докрай плана си, ако не е бил някакъв нощен пазач, привлечен от шума. Един мъж се бе осмелил! Един мъж беше направил това!

Люпен погледна Кларис. Тя също го гледаше. Погледът й бе поглед на майка, която би пожертвувала всичко за спасението на сина си. Този поглед искаше от Люпен всичко, дори невъзможното.

— Льобалу — каза Люпен. — Намери едно тънко здраво въже от петдесет-шестдесет метра, за да мога да го навия на пояса си. Ти, Гроняр, издири отнякъде пет-шест стълби и ги сглоби една с друга.

— Какво говорите, шефе? — извикаха двамата съучастници. — Това е лудост!

— Защо? Това, което е свършил друг човек, ще мога да го направя и аз.

— Почти е сигурно, че ще си счупите главата.

— Както виждаш, Гроняр, при добър късмет, мога и да го свърша.