Морис Льоблан - Тайнственото око

Аргументът подействува на секретаря. След кратък размисъл, той заяви:

— Елате утре при мен в четири часа в префектурата. Ще ви дам всички сведения. За всеки случай, кажете адреса си.

— Господин Никол, площад Клиши, 25. Настаних се там у един приятел, който отсъствува.

Посещението бе свършило. Господин Никол благодари, поклони се на главния секретар и излезе, придружен от госпожа Мерж.

— Великолепно — каза той, след като бяха вече излезли. — Вече имам свободен достъп до префектурата и всички те ще действуват заедно с мене.

Госпожа Мерж с недоверие отбеляза:

— Ще стигнем ли навреме? Страхувам се този списък да не бъде унищожен.

— От кого? От Добрек?

— Не от него, а от маркиза.

— Но той още не го е взел. Добрек ще се противи. Той ще се съпротивлява достатъчно време, за да можем да стигнем до него. Помислете си само: Прасвил е на моите заповеди…

— А ако открие измамата? Най-повърхностното следствие би доказало, че господин Никол въобще не съществува.

— Но няма да докаже, че господин Никол е Арсен Люпен. Има и нещо друго. Като полицай, Прасвил стои доста високо, той има само една цел: да смаже стария си неприятел Добрек. Всички средства срещу Добрек сега за него са добри, той няма да губи времето си да проверява самоличността на господин Никол, който му обещава главата на Добрек. Да не говорим за това, че вие ме запознахте с него и че няма как да не са го впечатлили моите малки таланти. Впрочем, само напред!

Когато Люпен беше близо до нея, Кларис беше изпълнена с доверие към него. Бъдещето й не й се струваше тъй ужасно, тя дори беше съгласна с това, че шансовете на Жилбер не са намалели, въпреки, че смъртната присъда вече бе произнесена. Ала Люпен все пак не успя да накара Кларис да се върне в Бретан. Тя искаше да бъде заедно с него.

На следващия ден сведенията на префектурата потвърдиха всичко, което Люпен и Прасвил вече знаеха. Маркиз д’Албюфе беше напълно компрометиран в аферата с канала, така компрометиран, че се бе наложило принц Наполеон да го отстрани от управлението на политическото бюро във Франция. Маркиз д’Албюфе поддържаше изключителния разкош в къщата си със заеми. Що се отнася до отвличането на Добрек, беше установено, че противно на всекидневния си навик, маркизът не се бе явил в клуба между шест и седем часа и не си бе обядвал вкъщи. Вечерта се бе върнал към полунощ.

Догадките на господин Никол се потвърждаваха. Обаче не можаха да се съберат никакви сведения за автомобила, за шофьора и четирите лица, проникнали в дома на Добрек.

Нямаше съмнение, че замъците и чифлиците на маркиза можеха да се намират само в околностите на Париж. Там трябваше да се съсредоточат всички издирвания.

Насочиха вниманието си върху роднините на маркиза и близките му приятели. Дали маркизът беше потърсил убежище при някой от тях? Дали той не държеше там и Добрек?

Резултатът бе отрицателен.

Дните минаваха. Какви дни за Кларис Мерж! Всеки от тях доближаваше Жилбер до ужасното наказание. Един ден тя каза на Люпен, който бе обзет от същото неспокойствие:

— Още петдесет и пет дни…

Какво можеше да се направи за такъв къс срок от време?

Люпен, който не доверяваше никому грижата за маркиза, не мигваше. Но маркизът пак се бе върнал към редовния си живот. Той като че ли подозираше, че го следят. Само един път отиде до херцог дьо Монмор. Бяха на лов за глигани в Дюрленската гора.

— Не може да се предположи, че херцогът, който се интересува само от имотите си, под страх от преследване ще предостави замъка си на затварянето на Добрек — каза Прасвил.

Люпен беше на същото мнение, но не искаше да се оставя на случайността. Следващата неделя той проследи д’Албюфе до северната гара и седна във влака заедно с него.

Слязоха на станция Омал, откъдето д’Албюфе тръгна с кола за замъка Монмор.

Люпен закуси спокойно, взе под наем един велосипед и наближи замъка в онзи момент, когато гостите, кой с кола, кой на кон, заизлизаха от парка. Маркиз д’Албюфе беше на кон.

Люпен не забеляза нищо съмнително, обаче реши на следния ден да изпрати Льобалу в околностите на Монмор. Така Льобалу донесе списъка на всички поканени, на всички слуги и пазачи в Монмор. Името на един от работниците в замъка порази Люпен. Той веднага телеграфира на Прасвил:

„Да се съберат сведения за работника в замъка — Себастиан“.

Отговорът не закъсня:

„Себастиан (корсиканец) е препоръчан на херцог дьо Монмор от маркиз д’Албюфе на четири километра в един ловджийски павилион, строен между развалините на феодалната крепост, която е люлката на семейство дьо Монмор“.