Морис Льоблан - Тайнственото око

— Шефе, спасете ме! Спасете ме! Не искам да умирам!

Тогава в тълпата, сред общото вълнение се разнесе глас, който заглуши всички шумове:

— Не се страхувайте, дете, шефът е тук.

Настъпи смут, последван от блъсканица. Полицията и агентите нахлуха в залата. Като автор на вика беше посочен един дебел човек с червено лице, който се бранеше с крака и юмруци.

Разпитан веднага, той каза името си: Филип Банел, служещ в бюрото за погребения. Той заяви, че един от съседите му му предложил банкнота от сто франка, за да произнесе в един момент фразата, записана на листче. Можеше ли да откаже?

Филип Банел бе освободен.

В това време Люпен, който, от само себе си се разбира, най-усърдно беше съдействувал за задържането на този човек, излезе от съдебната зала с тревога в сърнето. Той намери на кея автомобила си и седна в него тъй отчаян, че трябваше да положи усилия, за да сдържи сълзите си. Викът на Жилбер, пълният му с отчаяние глас, изпитото му лице — всичко това преследваше Люпен, струваше му се, че никога в живота си не би го забравил. След някое време беше в новото си жилище на площад Клиши. Там трябваше да почака Льобалу и Гроняр, с които същата вечер щяха да извършат отвличането на Добрек.

По едно време се позвъни. Той отвори вратата и ахна. Пред него стоеше Кларис Мерж. Кларис се бе върнала от Бретан и бе чула за произнасянето на присъдата.

Като се овладя, без да й даде да каже и дума, Люпен каза:

— Е, да, да… Това беше предвидено. На него ние не можехме с нищо да попречим. Сега трябва да отстраним злото. Тази нощ, тази нощ това ще бъде направено.

— Тази нощ ли? — скръбно рече жената.

— Да. Приготвил съм всичко. След два часа Добрек ще бъде в ръцете ми. Тази нощ, каквито и да бъдат средствата, които трябва да употребя, той ще заговори.

— Мислите ли? — слабо попита тя и надежда освети лицето й.

— Той ще заговори. Ще узная тайната му. Ще измъкна от него списъка на двадесет и седемте. Този ©писък ще бъде освобождението на сина ви.

— Много късно! — прошепна Кларис.

— Много късно! Защо? Мислите ли, че срещу този документ няма да получа фалшивото бягство на Жилбер? След три дни Жилбер ще бъде на свобода. Само след три дни…

Силен звън го прекъсна.

— Това са приятелите ми. Вярвайте ми. Спомнете си, че аз изпълнявам своите обещания. Върнах ви малкия Жак. Ще ви върна и Жилбер.

Той посрещна Льобалу и Гроняр и им каза:

— Всичко е готово, нали? Хайде, по-бързо!

— Не си струва труда, шефе — отвърна Льобалу.

— Как! Какво искаш да кажеш?

— Има нещо ново.

— Ново? Говори…

— Добрек е изчезнал.

— А, какви ги дрънкаш? Добрек изчезнал?

— Отвлечен е посред бял ден.

— Гръм и мълния! А от кого?

— Не се знае… Четирима души… имало е стрелба. Полицията е на местопроизшествието. Прасвил ръководи следствието.

Люпен не помръдна. Той гледаше Кларис, която се бе свлякла на дивана. Самият Люпен имаше нужда да се подпре в нещо. Добрек отвлечен — това беше последната надежда, която изчезваше…

Прасвил се залови сам за следствието, след като префекта на полицията, началника на охраната и агентите, които извършиха първия безрезултатен разпит си отидоха.

Във времето, в което Прасвил изучаваше следите от борба в кабинета, портиерката му донесе визитна картичка, върху която бяха написани няколко думи с молив.

— Доведете тази дама — каза той.

— Дамата не е сама — погледна го портиерката.

— А? Е, добре, доведете и другото лице. Портиерката въведе Кларис Мерж и придружаващия я господин, видът на който доста смущаваше. Кларис го представи:

— Господин Никол, професор и репетитор на малкия ми син Жак. От една година господин Никол много ми помага със съветите си. Именно той разгада цялата тайна на кристалната запушалка. Бих искала, ако намерите това за възможно, бих искала той, заедно с мен да бъде посветен във всички подробности на това отвличане. То ме безпокои. Обърква моите планове, а и вашите също, нали?

Прасвил познаваше непримиримата омраза на Кларис към Добрек, доверяваше й се и ценеше участието й в цялата работа. Затова той без каквото и да е премълчаване разказа каквото знаеше, като имаше предвид само няколко сведения, най-вече, показанията на портиерката.

Работата всъщност бе много проста.

Добрек бил свидетел по делото на Вошери и Жилбер и го видели в съда по време на процеса. Към шест часа той се завърнал в дома си. Портиерката давала сигурни уверения, че депутатът се е върнал сам и че в този момент в дома нямало никого. След няколко минути тя чула викове, шум от борба, изстрели и видяла как четири маскирани лица носели депутата Добрек. Те се спуснали по стълбите и бързо приближили оградата. Отворили градинската портичка. В същото време един автомобил се приближил до къщата. Четиримата, заедно с товара си се качили на него и той почти без да спира, изчезнал.