Морис Льоблан - Тайнственото око

— Значи, не?

— Не.

— Няма ли да направиш нищо за Жилбер?

— Напротив, ще продължавам да правя онова, което върша от арестуването му досега, ще настоявам пред министъра на правосъдието процеса да се води колкото се може по-бързо, и то в този смисъл, който на мен ми харесва.

— Как! — извика вън от себе си Люпен. — Та нали всичко е по твоя вина…

— Боже мой, аз имам коз. Това е главата на сина. И го играя. Като получа смъртна присъда за Жилбер и помилването, благодарение на моето влияние изтече, можеш да бъдеш сигурен, господин Люпен, че майчето няма да има нищо против да се нарича госпожа Алексис Добрек. Този щастлив изход за мен е неизбежен, независимо от това, дали ти си съгласен, или не. Всичко, което мога да направя за теб, е да те взема за шафер на сватбата. Харесва ли ти това? Не? Ти проявяваш упорство в своите мрачни желания. Е, добре, успех! Поставяй капани, хвърляй мрежи, точи ножа и прелиствай ръководствата за крадци. Това ще ти бъде нужно. Е, засега стига. Правилата на шотландското гостоприемство ми позволяват да те изхвърля навън.

Люпен доста дълго стоя мълчалив. С устремени в Добрек очи, той като че ли измерваше ръста на противника, пресмяташе тежестта му, оценяваше физическата му сила.

Измина се повече от половин час. Люпен бръкна в джоба си. Същото направи Добрек. Люпен хладнокръвно извади златна бонбониера, отвори я и я протегна към Добрек:

— Искаш ли бонбон?

— Какво е това? — учуден запита Добрек.

— Бонбони Жеродел.

— За какво са ми?

— За хремата, която ще хванеш.

Като се възползува от объркването, което произведе неочакваната му постъпка, той бързо грабна шапката и се измъкна от стаята.

„Безспорно, бит съм по всички фронтове — каза си той, като минаваше през вестибюла. — Поне успях да се пошегувам. Да чакаш нещо по-така и да получиш бонбон Жеродел… Тази стара маймуна остана с пръст в устата.“

Той едва успя да затвори градинската порта, и пред къщата спря автомобил. От колата бързо слезе човек, последван от други. Люпен позна Прасвил.

„Поздравявам ви, господин секретар — промърмори на себе си Люпен. — Предчувствувам, че един ден съдбата ще ни срещне. Ако сега имах повече време, бих останал да изчакам излизането ви и ви бих проследил, за да разбера на кого ще предаде детето Добрек. Но бързам. При това, не се знае дали Добрек няма да си послужи с телефона. Впрочем, нека не си губим времето и нека се присъединим към Виктория, Ахил и скъпоценния куфар.“

След два часа Люпен вече стоеше край склада и видя Добрек, който излизаше от съседната улица и недоверчиво приближи.

— Вашите вещи са тук, господин депутат — каза Люпен, като отвори вратата. — Можете да ги проверите. Наблизо има таксита. Остава ви само да повикате един камион. Къде е детето?

Добрек най-напред прегледа вещите, после заведе Люпен до булевард Ньойл, където Жак и две дами с воал ги очакваха.

Люпен отведе детето до автомобила си, където беше Виктория.

Всичко бе извършено бързо, без приказки, движенията бяха пресметнати и сякаш заучени като в театър.

Според обещанието си, в десет часа вечерта Люпен върна детето на майка му. Трябваше да извикат лекар, детето беше силно възбудено и изплашено.

Минаха цели две седмици, докато то се оправи дотолкова, че да издържи ново преместване, което Люпен считаше, че трябва да се направи. Под наблюдението на Люпен, пътуването беше направено с всички предпазни мерки.

Той заведе майката и сина в Бретан, на морския бряг и ги остави на грижите на Виктория.

„Най-сетне между мен и Добрек няма никой — каза си той. — Стига. Ние извършихме достатъчно глупости, без да направим крачка напред, а след седмица Вошери и Жилбер ще бъдат изправени пред съда.“

Той беше най-много ядосан заради това, че Добрек беше разкрил жилището му на улица Шатобриан и бе съобщил за това на полицията. Полицията беше претърсила жилището, бе установила, че Люпен и Мишел Бомон са едно и също лице и, открила някои от неговите книжа, по-настойчиво, отколкото винаги, започна да търси Люпен, който бе принуден наново да организира цялата си дейност, да я постави на нови основи.

Омразата му към Добрек нарастваше. Той имаше само едно желание, да хване Добрек здраво в ръцете си, да го държи на свое разположение и доброволно, или насила да изтръгне неговата тайна.

Всеки ден Льобалу и Гроняр изучаваха пътя, който Добрек изминаваше от вкъщи до парламента и от дома си до клуба. Трябваше да се избере най-пустата улица и най-удобния час, за да отвлекат Добрек с автомобила.