Морис Льоблан - Тайнственото око

— Ще позволите ли? — попита Добрек, като приближи телефонния апарат. — Едно бързо повикване…

— Моля, господин депутат.

Добрек викна в слушалката:

— Ало, госпожице! Бъдете така добра да ми дадете 822-19!

Той повтори номера и търпеливо зачака. Люпен се усмихна.

— Градоначалство? Нали? Главният секретар?…

— Наистина, докторе… Вие знаете този номер?

— Да, в качеството си на съдебен лекар, понякога ми се случва да телефонирам.

Мислено Люпен се питаше:

„Какво ли значи всичко това, дявол го взел? Главният секретар е Прасвил… Тогава, какво?“

Добрек доближи слушалката до ухото си и ясно издума:

— Номер 822-19?… Желая да говоря с главния секретар, господин Прасвил… Кажете му, че го е търсил господин Добрек… депутатът… едно извънредно съобщение, много е важно…

— Може би преча? — попита Люпен.

— Не, ни най-малко, докторе — рече Добрек. — Впрочем, това съобщение има известна връзка и с вашата работа.

Като прекъсна фразата си, Добрек произнесе:

— Ало… Господин Прасвил?… А, ти ли си, приятелю мой. Е, какво, ти като че ли си объркан… Да, наистина, има много време, откакто не сме се виждали… Но всъщност, мислено не сме се разделяли… Дори ти и помощниците ти доста често ме посещавате… Но нали… Ало… Какво? Зает си? А, извинявай… Аз, изобщо, също… Но към целта… Искам да ти направя една малка услуга… Чакай бе, говедо… Няма да съжаляваш… Касае се за славата ти… Ало… Слушаш ли ме? Е, добре, вземи със себе си половин дузина хора… по-скоро, такива от обществената безопасност, дето постоянно се навъртат край тебе… Качвайте се в колата и бързо елате тук… Предлагам ти прекрасен дивеч, старче… Един високопоставен господин. Самият Наполеон! С две думи, Арсен Люпен.

Люпен скочи на крака. Той очакваше всичко, само не и тази развръзка. Но нещо по-силно от учудването заговори в него. Един естествен порив го накара да се засмее и да викне:

— О! Браво! Браво!

Добрек наведе глава в знак на благодарност и промърмори:

— Това не е края… Още малко търпение, нали може?

И продължи:

— Ало… Прасвил… Какво? Не, но не, старче, това е мистификация… Ще намериш Люпен тук, срещу мен, в кабинета ми… Люпен, който ме преследва като всички останали. О, един повече, един по-малко, не искам да чакам, той стана съвсем безцеремонен. Отърви ме от това лице… Половин дузина от твоите хора и онези, които киснат пред къщата ми, ще бъдат достатъчно. А! Щом като дойдеш, първо иди на трети етаж и хвани готвачката ми. Тя е знаменитата Виктория. — Знаеш?… Старата кърмачка на господин Люпен. И после, почакай, още малко… Виждаш ли колко те обичам? Прати един отряд на улица Шатобриан, на ъгъла с улица Балзак… Там живее нашият национален герой Люпен, под името Мишел Бомон… Разбра ли, старче? А сега, на работа. Поразмърдай се…

Когато Добрек обърна глава, Люпен стоеше на крак със стиснати юмруци. При последните думи на Добрек поривът му на възхищение се бе изпарил. Унижението беше твърде голямо, за да продължава да разиграва ролята си на дребен лекар. Той имаше само една мисъл: да сдържи страшния пристъп на ярост, който го тласкаше да се хвърли върху Добрек.

Добрек изпусна дрезгав звук, който трябваше да наподобява на нещо като смях. Той приближи, като глупаво и лениво се кълчеше с ръце в джобовете на панталона си:

— Нали всичко се нарежда прекрасно? Твърда почва под краката, ясно положение… Поне всичко е като на длан. И после, колко спечелено време! На съдебният лекар Верн бяха потребни два часа, за да размотае кълбото си, докато господин Люпен ще свърши работата си за тридесет минути — под угрозата да бъде хванат за шията и да се остави да уловят съучастниците му… Каква буря в жабешко блато. Тридесет минути, нито една повече. За тридесет минути трябва да очистите местността, да се спасите като заек и да си оберете панически крушите. Ха, ха, ха! Колко е смешно това! Я кажи, Полоний, нали не ти върви с Добрек? Нали пак ти се криеше тогава зад завесата, нещастен Полоний!

Люпен не помръдваше. Единственото решение, което би го удовлетворило, беше незабавното удушване на противника, но това би било много глупаво, и той предпочете да се остави на обстоятелствата.

— Е, какво, господин Люпен? — продължи депутатът. — Вие имате съвсем загадъчен вид. Значи, само защото нося два чифта очила, вие си въобразихте, че съм сляп? Е, не казвам, че веднага познах Люпен в Полоний и Полоний в господина, който дойде да ми досажда в ложата на театър Водевил. Не. Но все пак, това ме безпокоеше. Ясно виждаш, че между полицията и госпожа Мерж има трети крадец, който се опитва да се намеси. Тогава малко по малко, по изтърваните от портиерката думи, като наблюдавах излизанията и връщанията на готвачката, събирайки сведения за нея от сигурни източници, започнах да разбирам. А миналата нощ светлина озари всичко. Макар и заспал, чувах шума в къщата. Успях да сглобя цялата работа, можах да проследя дирята, която водеше от госпожа Мерж до улица Шатобриан най-напред, после до Сен Жермен… А после… Свързах всичките факти — обира в Анжиен, арестуването на Жилбер, неизбежния съюзен договор между опечалената майка и главатаря на бандата…