Морис Льоблан - Тайнственото око

— Е, и…

Кларис стана в порив на силна енергия. Тя каза:

— В кристала нямаше нищо, разбирате ли, нищо. Никаква хартия, никакъв списък, никакво скривалище. Цялата експедиция до Анжиен беше напразна. Безполезно бе убийството на Леонард. Безсмислени бяха всичките ни усилия!

— Но защо? Защо?

— Защо? Бяхме взели от Добрек не поръчаната от Добрек запушалка, а онази, която е служила за модел на стъкларя Джон Хауард от Стърбридж.

Люпен промърмори през зъби:

— Колко глупаво е всичко това. Още повече, че сте отворили очите на Добрек.

— Не — каза тя. — Същия ден се върнах в Анжиен. Във всичко това Анжиен виждаше, и още вижда, само един обикновен обир. Вашето участие го кара в заблуда.

— Все пак, изчезналата запушалка…

— Тъй като е само модел, този предмет е за него от второстепенно значение.

— Откъде знаете?

— В долната част на запушалката има една драскотина, за това успях да узная в Англия.

— Тъй да бъде! Но защо лакеят не се е разделял с ключа от шкафа, в който тя е била скрита? И защо, ако за него тя няма кой знае каква стойност, са я намерили в Париж в нощната му масичка?

— Очевидно Добрек придава на тази вещ само онова значение, което може да бъде свързано със стойността на един ценен предмет. Ето защо аз пак сложих тази запушалка в шкафа. Не исках да му дам възможност да забележи изчезването й. Затова и втория път накарах Жак да извади запушалката от джоба на пардесюто ви и я сложих на мястото й с помощта на портиерката.

— Значи, той нищо не подозира?

— Нищо, той знае, че се търси списъка, но не подозира, че аз и Прасвил знаем предмета, в който този списък е скрит.

Люпен стана и замислено закрачи из стаята. После се спря пред Кларис Мерж.

— От събитията в Анжиен вие не сте направили нито една крачка напред?

— Нито една — каза тя. — Аз, заедно с Льобалу и Гроняр, действувахме, но нямахме никакъв план.

— Или поне, имайки само плана, да изтръгнете от ръцете на Добрек списъка на двадесет и седемте.

— Освен това, вашите маниери ме объркваха. Ние, разбира се, веднага познахме в новата готвачка на Добрек вашата стара слугиня Виктория и открихме чрез портиерката, че Виктория ви бе приютила в къщата на Добрек. Аз се страхувах от вашите планове.

— Вие ми писахте да се откажа от борбата, нали?

— Да.

— И вие ме молехте да не ходя в театър Водевил?

— Да. Портиерката беше забелязала, че Виктория подслушва телефонния разговор между мен и Добрек, а Льобалу, който беше на пост пред къщата ви, беше видял, че излизате. Разбира се, аз разбрах, че тази вечер ще следите Добрек.

— А работничката, която веднъж дойде тук на мръкване?

— Аз. Бях останала без кураж и исках да ви видя.

— И вие взехте писмото на Жилбер?

— Да, познах почерка му върху плика.

— Но нали малкият ви син, Жак не беше с вас?

— Не. Той беше на улицата с Льобалу в един автомобил. После го накарах да влезе през прозореца на салона и оттам, в тази стая през отвора на вратата.

— Какво съдържаше писмото?

— За нещастие, упреци на Жилбер. Обвиняваше ви, че сте го изоставили, че се грижите само за себе си. То потвърди недоверието ми към вас и избягах.

Люпен вдигна рамене. Беше сърдит.

— Колко изгубено време! Ние двамата сме си играели на криеница. Поставяли сме си глупави примки. А времето си лети…

— Виждате ли, виждате ли? — каза жената, потръпвайки. — Вие също се страхувате от бъдещето!

— Не, не се страхувам — рече Люпен. — Но мисля, колко полезни крачки бихме направили, ако бихме обединили усилията си. Нашата излишна гонитба с вас вдигна повече шум, отколкото трябва. Добрек ще бъде по-предпазлив, отколкото беше преди.

Кларис Мерж поклати глава.

— Не, не, не мисля. Нищо не е накарало Добрек да бъде по-предпазлив. Неговият живот не е нищо друго, освен сбор от предпазни мерки срещу опасността, нищо не е оставено на случайността. Впрочем, нали всички козове са в ръцете му?

Люпен я приближи и запита:

— Какво искате да кажете? Няма ли никакво средство да се постигне целта?

— Да — прошепна тя. — Има едно, единствено… Жената скри в шепи пребледнялото си лице и пак потрепера, като в някаква треска.

Той се досети за причината на нейния страх, и трогнат от страданието й, се наведе към нея и каза:

— Моля, отговорете направо. Това е заради Жилбер, нали? Ако правосъдието, за щастие, не е могло да разкрие миналото му, ако досега истинското име на съучастника на Вошери не се знае, един друг човек го познава, нали? Нали? Добрек е познал сина ви Антоан, въпреки, че сега Антоан се казва Жилбер?