Морис Льоблан - Тайнственото око

Вратарката го заведе до главния вътрешен вход, където излезе повиканата Виктория. Той я попита:

— Може ли господин Добрек да приеме доктор Верн?

— Господинът е в стаята си, но в този час…

— Предайте му моята визитка.

Той написа на гърба на визитната картичка: „От името на господин Мерж“ и прояви настоятелност. Виктория бе вцепенена.

— Ти! Това си ти!

— Не, Людовик XIV е!

Той бутна Виктория в един ъгъл на вестибюла и добави:

— Слушай! Щом остана сам с него, качи се в стаята си и по най-бързия начин си обирай крушите!

— Какво?

— Прави, каквото ти казвам. Малко по-натам на булеварда ще намериш автомобила ми. Хайде, върви да доложиш за мен, аз ще почакам в кабинета.

— Но там е тъмно.

— Светни.

Тя завъртя електрическия ключ и остави Люпен сам.

„Тук — мислеше си той, — тук се намира кристалната запушалка. Освен ако Добрек не я носи винаги в себе си. Но когато човек има добро скривалище, той го използува. А това е чудесно, защото никой, досега…“

Той внимателно огледа предметите в стаята. Спомни си за писмото, което Добрек беше написал на Прасвил: „Под самия ти нос, под ръката ти, драги Прасвил… Ти дори си се докосвал до него… Още малко, и той щеше да бъде твой…“

От онзи ден сякаш нищо не беше помръднато. Същите неща се въргаляха по масата; книги, тефтери, шише мастило, кутия за марки, тютюн, лули, всичките онези неща, които толкова пъти бяха препипвани и разглеждани.

— Ах, проклетникът — помисли Люпен, — хубаво е изпипал работата си…

Въпреки че беше пресметнал какво щеше да прави и как щеше да действува, Люпен не можеше да предвиди всички случайности, които можеха да възникнат при посещението на такъв силен противник като Добрек. Много беше възможно Добрек да продължи да бъде господар на положението и разговора им съвсем да не вземе онзи обрат, който очакваше госта му.

Тази вероятност дразнеше до известна степен Люпен.

Той чу приближаването на стъпки.

Добрек влезе.

Той се появи мълчаливо, направи знак на Люпен да си седне обратно на стола, седна пред работната маса и каза, като гледаше визитната картичка:

— Доктор Верн?

— Да, господин депутат, доктор Верн от Сен Жермен.

— Виждам, че идвате от страна на госпожа Мерж — ваша пациентка, навярно?

— Да, моя случайна позната от няколко часа. Повикаха ме при нея при съвсем трагични обстоятелства.

— Тя е болна?

— Госпожа Мерж се отрови.

— А?

Добрек скочи и продължи, без да прикрива вълнението си.

— А! Какво говорите? Отровила се? И може би е починала? — информираше се Добрек.

— Не, дозата бе малка. Мисля, че госпожа Мерж ще бъде спасена, ако не се появят никакви усложнения.

Люпен се обърна с гръб към Добрек и млъкна.

„Гледа ли ме, или си е затворил очите?“ — питаше се.

Притесняваше се от това, че не вижда очите на противника си, тези очи, които се криеха зад двойните стъкла на очилата. Как да разбере какво мислеше Добрек в този момент, след като не виждаше очите му?

След малко Добрек каза:

— В такъв случай госпожа Мерж е спасена. И ви праща при мен. Не разбирам, аз едва познавам тази дама…

„Ето го деликатният момент — помисли Люпен. — Хайде, по-смело!“

С добродушен тон, в който прозираше даже свенливост, Люпен произнесе:

— Боже мой, господин депутат, има случаи, когато работата на лекаря става малко сложна, и вие, може би ще си помислите, че като изпълнявам тази поръчка… Как да ви кажа… Когато се грижех за нея, госпожа Мерж се опита да се отрови още веднаж. Да, за нещастие, хаповете бяха близо до нея. Едва ги изтръгнах от ръцете й. Завърза се борба между нас… Тогава, в трескавото си бълнуване тя на пресекулки изрече: „Той е… Той… Добрек… Депутатът… Нека ми върне сина… Кажете му това, или ще умра, да, веднага, тази нощ… Искам да умра!“ Ето, господин депутат — тогава помислих, че трябва да се обърна към вас. Няма съмнение, че в състоянието, в което се намира тази дама… Разбира се, не зная точния смисъл на думите й, никого не разпитвах, дойдох право тук, воден от чувство…

След като дълго мисли, Добрек рече:

— С една дума, докторе, дошли сте да ме попитате, дали не зная къде е това дете… което сигурно е изчезнало, нали?

— Да.

— И ако го знаех, щяхте ли да го заведете при майка му?

— Да.

Пак дълго мълчание. Люпен си казваше: „Дали случайно няма да се хване на тази въдица? Дали това заплашване със смъртта няма да бъде достатъчно? Не, да видим… Невъзможно е… Но все пак, все пак… като че ли се колебае!“