Морис Льоблан - Тайнственото око

Старата кърмачка, настанена в качеството си на готвачка, всичките тези хора, които влизат в жилището ми през вратите и прозорците… Разясних си всичко. Майстор Люпен беше надушил тайната. Миризмата на двадесет и седемте го привличаше. Оставаше само да се чака посещението му. Часът настъпи. Добър ден, майстор Люпен!

Добрек млъкна за малко. Той произнесе цялата тази реч с видимото задоволство на човек, който има правото да получи уважението на най-изисканите любители на ефективните сцени. Тъй като Люпен мълчеше, той извади часовника си.

— Охо, повече от двадесет и три минути! Как лети времето! Ако продължава така, няма да успеем да си обясним всичко.

Като приближи до Люпен, Добрек продължи:

— Все пак, неприятно ми е. Не такъв си представях Люпен. При първият по-сериозен противник, колосът рухва… Бедни млади човече… Искате ли една чаша вода, да се съвземете?…

Люпен не произнесе нито дума. Той флегматично и отмерено се приближи до телефона, внимателно отстрани Добрек и на свой ред взе слушалката:

— Моля, госпожице, 565–34.

Като получи номера, Люпен бавно и като отделяше сричките едно от друга, заговори:

— Ало! Улица Шатобриан?… Ти ли си, Ахил?… Да, аз съм, шефът… Слушай ме добре, Ахил… Трябва да се напусне квартирата. Ало?… Да, веднага… След няколко минути ще дойде полиция. Не, не, не се плаши… Имаш време. Само направи това, което ще ти кажа. Куфарът ти е винаги готов, нали?… Отлично. Едно от отделенията му е празно, както ти казах, нали? Отлично. Иди в стаята ми и застани пред камината. С лявата си ръка натисни малката скулптура, която украсява средната част на камината, а с дясната — горната част на камината. Там ще намериш нещо като чекмедже и в това чекмедже — две касетки. Внимавай. Едната от тях съдържа всичките ни книжа, а другата — банкноти и скъпоценности. Сложи ги и двете в празното отделение на куфара. Вземи куфара в ръка и върви пеш, но бързо до ъгъла на улица Виктор Юго и улица Монтеспан. Автомобилът е там, с Виктория. Аз също ще дойда там… Какво? Дрехите ли? Бижутата? Остави всичко това и бързо си обирай крушите. Довиждане.

Люпен спокойно остави телефонната слушалка. После сграбчи Добрек за ръката, накара го да седне на един съседен стол и каза:

— А сега слушай.

— Охо! — засмя се депутатът. — Ние сме на ти?

— Да, позволявам ти — заяви Люпен.

Той продължаваше да държи ръката на Добрек, който го отблъскваше с известно недоверие. Каза:

— Не, не се страхувай. Няма да се бием. Няма да спечелим нищо, ако се избием един друг. Удар с нож? Защо? Не. Думи, само думи. Но думи, които са сериозни. Ето моите. Те са категорични. Отговаряй по същия начин, без да размишляваш. Така ще бъде по-добре. Къде е детето?

— При мен.

— Върни го…

— Не.

— Госпожа Мерж ще се самоубие.

— Не.

— Казвам ти, че да.

— Уверявам те, не.

— Тя вече опита.

— Тъкмо затова и няма да повтори опита си.

— Тогава?

— Не.

След минута Люпен продължи:

— Чаках това. Също така си помислих, че няма да лапнеш въдицата с доктор Верн, и че ще трябва да употребя други средства.

— Тези на Люпен.

— Да, бях решил да си сваля маската. Ти побърза и направи това преди мен. Но то ни най-малко не изменя моите планове.

— Кажи.

Люпен извади от тефтерчето си двоен лист гербова хартия, разгърна я, и като я подаде на Добрек, каза:

— Ето най-подробен списък на предметите, които аз и приятелите ми задигнахме от вила Мария-Тереза. Тук, както виждаш, има сто и тринадесет номера. Шестдесет и осем от тях, тези, които са оградени с червено кръгче, са продадени и изпратени в Америка. Останалите четиридесет и пет са скрити и чакат от мен второ нареждане. Между впрочем, те са и най-хубавите. Предлагам ти ги срещу незабавното връщане на детето. Добрек не можа да скрие учудването си.

— Охо! — каза той. — Колко много държиш на това!

— Безкрайно — отвърна Люпен. — Защото съм убеден, че по-продължителното отсъствие на детето ще донесе смъртта на госпожа Мерж.

— И това те вълнува, Дон Жуане, нали?

— Какво? Люпен повтори:

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо… Просто ми хрумна… Кларис Мерж е още млада и хубава…

Люпен настръхна.

— Животно! — каза той. — Ти си мислиш, че всички са като теб, безмилостни и безсърдечни. Теб те учудва, че един бандит като мен губи времето си в донкихотствуване? И се питаш, коя ли мръсна причина ме подтиква към това? Не напрягай ума си, това е извън разбиранията ти, човече. По-добре, отговори ми… Съгласен ли си?