Морис Льоблан - Тайнственото око

— Добрек — подсказа Люпен.

— О, не — каза госпожа Мерж. — Добрек все още нищо не представляваше по онова време, той въобще не се беше качил на сцената. Не, спомнете си: истината излезе изведнъж. Показа я на бял свят Жермино, бившият пазач на държавния печат и братовчед на председателя на дружеството. Болен, туберкулозен, той написа в смъртното си легло писмо до началника на полицията, като му завещаваше този списък, който ще се намери след смъртта му в един железен сандък в най-затънтения край на стаята му. Къщата беше заобиколена от агенти. Началникът се настани на квартира близо до болния. Когато най-сетне Жермино умря, отвориха сандъка. Той бе празен.

— И сега, Добрек — прояви нетърпение Люпен.

— Да, Добрек — произнесе госпожа Мерж, чието вълнение растеше с всяка изминала секунда. — Алексис Добрек, който от шест месеца, предрешен до неузнаваемост работеше при Жермино в качеството си на секретар. Как беше узнал, че Жермино притежава този знаменит списък? Не зная. Важното е, че той беше отворил сандъка през последната нощ, преди Жермино да издъхне. Следствието доказа това. Самоличността на Добрек беше установена.

— Не го ли арестуваха?

— Каква полза. Предполагаха, че е скрил списъка на сигурно място. Да го арестуват, значеше да вдигнат скандал, да раздухат пак тази проклета афера. Тя беше дотегнала на всички, искаха да я потулят.

— Тогава?

— Започнаха да се пазарят. Люпен се разсмя.

— Да се пазарят с Добрек? Това е смешно!

— Да, много смешно — горчиво каза госпожа Мерж. — Той вече действуваше съвсем безогледно, като вървеше право към своята цел. Осем дни след кражбата на документа, той отишъл в камарата на депутатите, извикал мъжа ми и най-безсрамно и грубо поискал тридесет хиляди франка в срок от двадесет и четири часа. Мъжът ми знаеше с кого има работа, но не знаеше как да постъпи. Самоуби се.

— Каква безсмислица! — не успя да се сдържи Люпен. — Добрек притежава списък от двадесет и седем имена. За да предаде едно от тях, той трябва, ако иска обвинението му да има тежест, да публикува самия списък. Това значи да се лиши от документа, или поне да го фотографира. Като направи това, той ще вдигне голям скандал и ще се лиши завинаги от възможността занапред да действува и шантажира.

— И да, и не — каза жената.

— Откъде знаете това? — полюбопитства Люпен.

— От Добрек. Той ме посети и най-безцеремонно ми разказа за срещата си с мъжа ми и за разменените думи. Впрочем, не е само този списък. Не съществува само това прочуто парче хартия, върху което касиера е отбелязал имената и взетите суми и върху което, спомнете си, председателя на дружеството преди смъртта си, се е подписал със своята собствена кръв. Работата не е само в това. Има и други доказателства, за които заинтересуваните лица не подозират — кореспонденции между председателя и юристконсултите и още много такива. Но важен е само списъкът, той е единственото неоспоримо доказателство, което не може да бъде прекопирано или: фотографирано, защото, казват, неговата автентичност би могла да бъде изследвана най-стриктно и строго. Все пак, и другите улики са опасни. Сами по себе си, те бяха достатъчни, за да унищожат вече двама депутати. Добрек чудесно може да се ползува от ситуацията. Той първом плаши избраната жертва до смърт, влудява я, показва и неизбежния скандал и човекът или внася исканата сума, или слага край на живота си, както направи мъжът ми. Сега разбирате ли?

— Да — каза Люпен.

Настъпи тишина. Той си представи живота на Добрек. Добрек беше господар на положението с този списък. Беше могъщ. Той можеше да излиза малко по малко от сянка, хвърляйки с шепи пари, които щеше да изскубва от жертвите си. Щеше да стане главен съветник. Депутат. Чрез терор и заплахи щеше да царува — безнаказано, недостъпен за правителството, което щеше да предпочита да се подчинява на заповедите му, отколкото да му обявява война. Щеше да бъде почитан от властите. Всъщност, той беше постигнал вече това. Той бе толкова могъщ, че бяха назначили за главен секретар на префектурата Прасвил, най-големият негов враг.

— Вие виждахте ли се пак с него? — попита Люпен.

— Да. Това беше необходимо. Мъжът ми се самоуби, но честта му остана неопетнена, защото никой нищо не подозираше. За да защитя името, което ми остави моят съпруг, аз се съгласих на първата среща с Добрек.

— Първа? Значи, имало е и други?

— Много други — произнесе жената. — Да, много други. В театъра. Няколко вечери в Анжиен. В Париж, нощно време. Беше ме срам да се срещам с него по светло, не исках никой да знае. Но то бе нужно. Имам дълг, който ми налага да върша това. Да отмъстя за мъжа си…