Морис Льоблан - Тайнственото око

Жената се хвърли като безумна към него.

— Как? Какво казвате? Ужасна съдба? Значи, вие мислите, мислите…

— Действително, мисля — Люпен разбра, че заплахата я бе развълнувала до смърт. — Смятам, че Жилбер ще загине, ако не получи помощ навреме.

— Мълчете, мълчете! — извика тя, като грубо го стискаше за раменете. — Мълчете… Забранявам ви да говорите така. Това е само ваше предположение…

— То е не само мое, но и на Жилбер…

— На Жилбер? Откъде знаете?

— От него самия.

— ОТ него?

— На света има само един човек, който може да го спаси. Той знае това. Този човек съм аз. Само преди няколко дни той с отчаяние ме позова на помощ. От затвора. Ето писмото:

Жената грабна листчето и прочете, заеквайки: „Спасете ме, шефе… Загинал съм… Страх ме е… Елате на помощ…“

Жената изпусна писмото. Ръцете й безсилно увиснаха. После тя безчувствено се свлече на пода.

Детето спеше в кревата. Майката неподвижно лежеше на шезлонга, където я беше сложил Люпен. Дишаше равномерно.

На ръката й Льопн забеляза венчална халка. На шията й имаше медальон. Той се наведе, и като го отвори, видя мъничка снимка. От нея го гледаха, четиридесетгодишен мъж и момче, по-скоро, юноша, облечен в костюм на гимназист. Лицето на юношата беше обрамчено с къдри.

— Да, така е — каза Люпен. — Бедната!

Ръката, която взе в своите длани, се стопляше. Очите на жената се отвориха, сетне пак се затвориха и тя промълви:

— Жак…

— Не се безпокойте, той спи… Всичко е наред…

Жената се разсъни съвсем. Тъй като продължаваше да мълчи, Люпен започна да й задава въпроси. Искаше да разбере все пак нещо от нея. Показа й медальона:

— Този гимназист е Жилбер, нали?

— Да — отвърна жената.

— Жилбер е ваш син?

Жената затрепера:

— Жилбер е по-големият мой син…

Значи така. Това бе майката на Жилбер. На Жилбер, затворника от Сант, обвинен в убийство, онзи, който правосъдието преследваше с такава жестокост!

Люпен продължи:

— А мъжът?

— Това е мъжът ми.

— Мъжа ви?

— Да, той почина преди три години.

Жената се изправи. Действителността, с всичките ужаси, които щеше да й поднесе, стоеше насреща й.

— Как се казваше вашият мъж?

Жената се поколеба за миг, но отвърна:

— Мерж.

— Викториен Мерж, депутатът?

— Да.

Настъпи дълго мълчание. Люпен не беше забравил шума, който тази смърт бе вдигнала. Преди три години, в кулоарите на парламента депутатът Мерж се беше застрелян, без да остави нито дума за обяснение. Никой не можа да разбере причината за това самоубийство.

— Вие не знаете ли защо се застреля вашият мъж?

— Не зная.

— А Жилбер?

— Не, Жилбер беше изчезнал няколко години по-рано. Мъжът ми го беше прокълнал и го беше изгонил от къщи. Тази скръб бе много голяма, но не тя беше причината за смъртта му.

— А коя?

Нямаше нужда Люпен да задава въпроси. Госпожа Мерж не можеше повече да мълчи. Тя с тъга заразказва:

— Преди двадесет и пет години, когато все още се казвах Кларис Дарсел и родителите ми бяха живи, в Ница срещнах трима млади мъже, имената на които ще ви разяснят веднага страшната драма. Това бяха Алексис Добрек, Викториен Мерж и Луи Прасвил. Тримата се познаваха още от студентските си години. Приятелството им бе продължило и в армията, бяха служили в един полк. Тогава Прасвил бе влюбен в една артистка, тя пееше в операта в Ница. Добрек и Мерж бяха влюбени в мен. Ще се помъча да ви разкажа накъсо за всичко това. Фактите сами по себе си говорят достатъчно много. От първия миг се влюбих във Викториен Мерж. Може би сбърках, като не си признах веднага това, но истинската любов е винаги боязлива, нерешителна и свенлива. За нещастие, периодът на очакване, така прекрасен за тайно влюбените, бе дало основание на Добрек да се надява на нещо. Когато научи, че се омъжвам за Мерж, той побесня.

Кларис Мерж поспря да си поеме дъх, после с променен от вълнението глас продължи:

— Никога няма да забравя това… Тримата бяхме в салона. О, аз още чувам думите му, пълни със заплахи и злоба. Викториен се обърка. Той никога не бе виждал своя приятел в подобно състояние. Добрек имаше вид на див звяр. Той скърцаше със зъби, тропаше с крака, очите му — тогава още не носеше очила, се пълнеха с кръв. Не преставаше да повтаря: „Ще си отмъстя за това, ще си отмъстя за това! Вие не знаете на какво съм способен! Ще чакам, ако трябва, десет, двадесет години! О, вие не знаете… Как умея да отмъщавам! Да правя зло… Каква радост! Аз съм роден да върша злини! Вие двамата ще ми се молите на колене!“