Морис Льоблан - Тайнственото око

— Сина ми! — викна тя. — Къде е сина ми?

— В моята стая — спокойно каза Люпен.

Без повече да разпитва, жената се затича към стаята на Люпен. Това подсказваше, че пътят й беше познат.

— Младата дама със сиви коси — промърмори Люпен. — Приятелка и враг на Добрек. Точно така, както си мислех…

Люпен се приближи до прозореца и вдигна пердето. Двама мъже се разхождаха на отсрещния тротоар. Бяха Льобалу и Гроняр.

— Те дори не се крият — отбеляза Люпен. — Това е добър признак. Те може би смятат, че трябва да се подчиняват на шефа си. Остава само сивокосата дама. Тя ще бъде по-трудна.

Той намери сина в прегръдките на своята майка. Тя с неспокойни и мокри от сълзите очи мълвеше:

— Не те ли боли нещо? Сигурен ли си? Колко ли си се страхувал, малки мой Жак?!…

— Храбро дете! — заяви Люпен.

Без да отвърне, тя опипваше трикото на детето, както най-напред беше направил това Люпен, да види дали малкият беше успял в среднощната мисия. Жената тихо попита нещо детето.

— Не, мамо… казвам ти, не — каза малкият.

Тя го погали, целуна го. Измъченото от умора и напрежение дете скоро заспа. Жената още дълго време стоя надвесена над него, макар че и тя явно имаше нужда от сън и почивка.

Люпен не прекъсна нейните размисли, той само я наблюдаваше. Тъмни виолетови кръгове под очите, появяващи се бръчки. Но той я намери за по-хубава, отколкото бе мислил. Тя беше красива с онази трогателна хубост, която само страданието можеше да даде на по-чувствителния човек.

Жената изразяваше толкова голяма печал, че в порив на искрена нежност Люпен се доближи до нея и каза:

— Не знам вашите планове, но каквито и да са те, вие явно имате нужда от помощ. Няма да успеете сама.

— Аз не съм сама.

— О, имате предвид онези двамата долу ли? Познавам ги. Те не влизат в сметката. Можете да разчитате на съдействие от моя страна. Спомняте ли си вечерта в театъра? Тогава в ложата вие бяхте готова да ми кажете нещо. Кажете го.

Жената обърна към него очи, дълго го разглежда и, сякаш нямаше сили в себе си да потисне някаква чужда воля, едва доловимо прошепна:

— Какво знаете? Какво знаете вие за мен?

— О, много неща. Името ви не зная, но зная…

Жената с рязко движение прекъсна Люпен, после с внезапна решителност рече:

— Всичко, което знаете, е без полза, то няма никакво значение. Но какви са вашите планове? Вие ми предлагате помощ. С каква цел? Щом не мога нищо да предприема, без да ви срещна по пътя си, вие гоните някаква цел. Каква е целта ви?

— Каква?… Боже мой, струва ми се, че поведението ми…

— Не — каза енергично жената. — Недейте усуква. Между нас би трябвало да има доверие и за да се получи това, трябва да бъдем абсолютно откровени. Ще ви дам пример. Добрек притежава един предмет с нечувана стойност, но този предмет е ценен не само по себе си, а затова, за което е предназначен. Вие знаете този предмет. Два пъти той беше в ръцете ви и двата пъти го вземаха от вас. Аз имам пълното право да мисля, че ако вие искате да получите този предмет, то е само за да използувате онова негово предназначение, което му приписвате. То е за да се възползувате от него за някакви свои облаги, естествено…

— Как така?

— Е, да, ей така — за да се възползувате от него съгласно намеренията си, личните интереси и навици на…

— На крадец и мошеник — довърши мисълта й Люпен.

Тя не възрази. Люпен се помъчи да отгатне какво мислеше тя по очите й. Какво искаше от него тази жена? От какво се страхуваше? Ако тя не се доверяваше, то не трябваше ли и той да се пази от нея? Два пъти тя бе грабвала от ръцете му кристалната запушалка, за да я върне на Добрек. Разкривайки козовете си, не рискуваше ли да попадне в лапите на Добрек? Но Люпен никога през живота си не бе виждал по-сериозни очи и по-искрено и открито лице.

Като престана да се колебае, той заяви:

— Целта ми е проста: освобождаването на Жилбер и Вошери.

— Истината ли казвате, истината ли казвате? — извика жената, като се разтрепера.

Беше го пронизала с поглед, пълен с безпокойство.

— Ако ме познавахте…

— Познавам ви… Зная поне кой сте… Вече няколко месеца се намесвам в живота ви, без вие и да подозирате за това. Но все още имам причини да се съмнявам…

Люпен произнесе уверено:

— Вие не ме познавате. Ако ме познавахте, щяхте да знаете, че аз няма да отстъпя пред нищо, докато двамата ми приятели Жилбер и Вошери не бъдат спасени от ужасната съдба, която ги чака. Вошери, не зная, — добави Люпен, — той е разбойник. Но Жилбер, Жилбер трябва да бъде свободен с цената на всичко. Ужасно е онова, което го чака…