Жената се наведе към Люпен и пламенно заговори:
— Да, отмъщението, то беше причина за поведението ми. Това е грижата на целия ми живот. Да отмъстя за мъжа си, да отмъстя за изгубения си син, да отмъстя за себе си, за всичкото зло, което ми причини… Искам този човек да бъде смазан, да стигне до просешка тоягата, да лее сълзи, ако още може да плаче, искам стонове те му, отчаянието му…
— Смъртта му — прекъсна я Люпен, като си спомни сцената между тях в кабинета на Добрек.
— Не, само не и смъртта му. Често съм си мислела за това. Дори съм вдигала ръка върху него. Но каква полза. Той навярно всичко е предвидил. Списъкът все пак, ще остане да съществува. После, да го убия, не значи да отмъстя… Моята омраза отиваше по-надалече. Тя искаше неговата гибел, неговото падение, а за това има само едно средство: да се изтръгнат ноктите му на хищник. Добрек, лишен от този документ, който го прави силен, ще престане да съществува. Това е неговото разорение, то е корабокрушението. Към това се стремях.
— Но Добрек не се ли досещаше за вашите намерения?
— Разбира се, че не. Нашите срещи бяха много странни. Аз дебнех, мъчех се зад движенията и думите му да отгатна скриваната от него тайна, а той… той…
— А той… — каза Люпен, като довърши мисълта на Кларис Мерж. — Той изчакваше желаната си плячка, жената, която не преставаше да обича, която обича с бясно желание…
Тя наведе глава и просто каза:
— Да.
Действително, странен дуел между две същества, разделени от толкова непреодолими неща. До каква степен Добрек е трябвало да разпалва своите страсти. Та той постоянно е бил заплашван от смъртна опасност от страна на жената, на която на свой ред е съсипал живота!
— И с какво свършиха вашите издирвания? — попита Люпен.
— Търсенията ми дълго време оставаха безплодни — каза тя. — Всичките начини на издирване, които вие приложихте, онези, които извърши полицията, преди това ги бях употребила и аз, но напразно. Бях започнала вече да се отчайвам, когато един ден, отивайки при Добрек във вилата в Анжиен, успях да открия парченце от едно писмо, захвърлено в кошчето до бюрото му. Слепих късчетата. Няколкото реда бяха написани от неговата ръка на твърде лош английски език. Успях да прочета:
„Издълбайте вътрешността на кристала по такъв начин, че да се получи дупчица, за която никой не може да се сети.“
Може би нямаше да придам на тази хартийка онова значение, което заслужаваше, ако Добрек, който в този момент се намираше в градината, не бе дотърчал и не беше започнал да тършува в кошчето, като с многозначителна бързина се мъчеше да открие нещо.
Добрек подозрително ме погледна.
„Тук имаше… Тук имаше едно писмо…“
Аз се престорих, че не разбирам. Той не настоя повече. Но вълнението му не се изплъзна от мен. Насочих издирването в тази насока. По такъв начин след месец успях да намеря в камината на салона половинката от една недогоряла английска фактура. Джон Хауард, стъклар от Стърбридж беше доставил на депутата Добрек кристално шише, съгласно модела. Думата „кристално“ ме порази, заминах за Стърбридж, подкупих надзирателя на стъкларницата и узнах: запушалката на съда била издълбана отвътре по такъв начин, че в нея имало кухина, за която никой не може да се досети. Люпен вдигна глава:
— Това сведение не оставя никакво съмнение. Но на мен ми се стори, че дори под златния пласт… После, скривалището би било много малко…
— Малко, но достатъчно — каза тя.
— Откъде знаете?
— От Прасвил.
— Значи се виждате с него?
— От някое време, да. Преди това мъжът ми и аз бяхме прекъснали всякакви връзки с него зарад някои неща. Прасвил е човек с доста съмнителна нравственост, безскрупулен, славолюбив, той е играл доста мръсна роля и в аферата на проекта на Ламанша. Дали е вземал подкупи? Възможно е, но то няма значение, след като аз се нуждаех от помощ. Освен това, Прасвил току-що беше назначен за главен секретар на префектурата. Избрах него.
— Знаеше ли той за поведението на сина ви Жилбер? — попита Люпен.
— Не. Предвид положението, което заемаше Прасвил, имах предпазливостта да му заявя, че сина ми е заминал в чужбина и че е вече покойник. Във всичко останало бях напълно откровена с него. Съобщих му мотивите за самоубийството на мъжа ми и целта на отмъщението, което следвах. Когато му разказах за резултатите от моите издирвания, почувствувах, че омразата му към Добрек не бе намаляла. Разговаряхме дълго време. Узнах, че списъка е направен на парче тънка хартия, извънредно тънка, която, свита на топчица, би се хванала и побрала и на съвсем тясно място. Нито за Прасвил, нито за мене имаше вече някакво съмнение. Ние знаехме скривалището. Решихме да действуваме всеки поотделно, като поддържаме връзка с кореспонденция. Свързах го с Клеманс, портиерката. Тя ми е напълно предана…
Читать дальше