Морис Льоблан - Тайнственото око

Без да отговаря на въпросите на инспектора, Люпен си мислеше за простотата на скривалището. Спомни си един от разказите на Едгар По, където откраднатото и тъй дълго търсеното писмо бе лежало почти пред очите на всички.

— Е, не ми върви — каза Люпен, раздразнен от откритието си. — В тази проклета история някой сякаш ме е обрекъл предварително на несполука. Каквото и да замисля, каквото и да сторя, рухва.

Люпен напусна къщата.

Не бързаше да се поддаде на отчаянието. От една страна, на него му беше известно къде Добрек криеше кристалната запушалка. От друга, чрез Кларис Мерж той щеше да узнае мястото, където се криеше самият Добрек. Останалото беше детска игра за Люпен.

Льобалу и Гроняр го чакаха във фоайето на малкия хотел Франклин разположен близо до Трокадеро. Мерж още не се беше обадила.

— Нищо — рече Люпен. — Имам доверие в нея. Тя няма да остави Добрек току-тъй…

На мръкване започна да губи търпение. Той видя съдържателя на хотела. Попита:

— Сигурен ли сте, че няма писма за моите приятели?

— Да, напълно.

— А за мен? Казвам се господин Никол…

— Също…

Кларис Мерж беше отседнала в хотела под името Одран.

— Интересно — рече Люпен. — Ние очакваме писмо от госпожа Одран…

— Но дамата сама идва тук преди малко…

— Какво казвате?

— Беше тук, и като не намери тези господа, остави едно писмо горе в своята стая. Нима камериерката не ви е казала?

Тримата бързо отидоха в стаята на Кларис. Върху малката масичка наистина имаше писмо.

— Я виж, писмото е разпечатано — каза Люпен. — Как е могло да се случи това? И после, защо е така изрязано с ножица?

Писмото съдържаше следните редове:

„Добрек прекара седмицата в хотел Централ. Тази сутрин заповяда да занесат багажа му на гара… и телефонира да му запазят място в спален вагон за влака, който тръгва за…

Не зная в колко часа заминава влака. Но цял следобед ще бъда на гарата. Елате тримата колкото се може по-бързо. Трябва да се подготви отвличане.“

— Добре — рече Льобалу, — Но на коя гара? За къде пътува влакът? Тя е отрязала най-важните думи.

— Е, да — проломоти Гроняр. — Две думи, изрязани с ножицата, и се губи целият смисъл. Интересна работа, госпожа Мерж трябва да си е изгубила ума…

След известно мълчание Люпен каза спокойно:

— Тук е идвал Добрек.

— Добрек?

— Нима бихте могли да допуснете, че госпожа Мерж нарочно е допуснала тези две думи? Това е работа на Добрек. Госпожа Мерж е възнамерявала да проследи депутата, а се е получило точно обратното, той е проследил нея.

— Как?

— С помощта на тукашния слуга, който нарочно не ни е предупредил за пристигането на госпожа Мерж. За сметка на това, той е предупредил Добрек. Добрек е дошъл, прочел е писмото, за подигравка ни го оставя, като отрязва най-същественото…

— Можем да разузнаем, да разпитаме…

— Каква полза! Каква полза има да знаем всичко останало, след като той веднъж вече е идвал?

Люпен дълго време изучава писмото. Няколко пъти го обръща на всички страни, поднесе го на светлината на лампата, стана и каза:

— Да вървим!

— Но къде?

— На Лионската гара.

— Сигурен ли сте?

— Никога за нищо не съм сигурен, когато имам работа с Добрек. Но трябва да тръгнем от някъде, да се опрем на нещо. Съдейки по това, че работата, здравето и удоволствията му ще го отвлекат по-скоро към Марсилия и лазурните брегове, отколкото на изток. От двете гари, Източната и Лионската, ние трябва да се спрем на Лионската.

Бе повече от седем вечерта, когато Люпен и дружината му излязоха от хотел Франклин. Наеха автомобил. Само след няколко минути се увериха, че Кларис Мерж я нямаше никъде — нито в чакалнята, нито пък на перона.

— Все пак… все пак… — сумтеше Люпен. Напрежението му растеше от новите пречки. — Ако Добрек си е запазил място в спален вагон във влак, който тръгва от Париж вечерта, той може да го е направил само за влака, който тръгва в седем и половина часа.

Бързият нощен влак всеки момент щеше да тръгне. Те тичешком провериха всичките коридори, без да успеят да намерят никой — нито госпожа Мерж, нито Добрек. Вече се готвеха да си тръгнат, когато в бюфета на гарата ги заговори един хамалин.

— Намира ли се между вас човек с името Льобалу?

— Да, да, аз съм — каза Люпен. — Какво има? Казвайте, защото бързам!

— А, вие ли сте, господине? Дамата тъй ми и каза; ще бъдете трима, а може и двама…

— За бога, говорете, човече! Каква дама?

— Една дама, която цял ден прекара тук на гарата, до гардероба…