Морис Льоблан - Тайнственото око

— Е, и? Тя качи ли се във влака?

— Да, тръгна с пощенския влак в шест и половина. В последния момент тя ми каза да ви предам, че тръгва, че господинът се намира в същия влак и че отива в Моите Карло.

— Дявол го взел — рече Люпен. — Трябваше да дойдем по-рано. Остава ни само едно: да ги следваме с пътническите влакове. Повече от три часа са безвъзвратно загубени…

Времето им се стори безкрайно. Те си взеха билети и се обадиха по телефона на съдържателя на хотел Франклин. Казаха му да им изпраща пощата в Монте Карло, нахраниха се, четоха вестници. Най-после влакът в девет и половина тръгна.

Така, воден от стечение на обстоятелствата, Люпен обърна гръб на полесражението в Париж, в най-важния момент на борбата той отиваше напосоки. И това ставаше четири-пет дни преди неизбежното екзекутиране на Жилбер и Вошери.

Той прекара тежка, мъчителна нощ. От всички страни неизвестност, мрак, безизходност и безсилие.

Вече добре познаваше тайната на кристалната запушалка. Но можеше ли да знае дали Добрек не ще промени и дали не е променил вече тактиката? Можеше ли да знае дали списъкът на двадесет и седемте все още се намираше в предмета, където първоначално го бе скрил? Колко много тревога му носеше фактът, че Кларис Мерж, надявайки се да проследи Добрек, сама беше попаднала в примката му: Добрек явно я бе проследил и сега с дяволска хитрост я завличаше в предварително избрано от него място, далече от всякаква помощ.

Играта на Добрек беше ясна. Та нима Люпен не знаеше колебанието на нещастната жена? Нима не знаеше — Льобалу и Гроняр го бяха потвърдили, — че Кларис гледаше на предлаганата от Добрек безчестна сделка като на приемлив изход от положението. В такъв случай, как можеше Люпен да сполучи? Логиката на събитията, мощно направлявана от Добрек, водеше към съдбоносна развръзка: за да спаси своя син, майката трябваше да пожертвува себе си, съвестта и честта си.

— Мръсен негоднико — скърцаше със зъби Люпен в приливи на неудържима ярост, — ако те пипна, не бих желал да бъда на мястото ти!

В Монте Карло те пристигнаха в три часа след обяд. Люпен не откри Кларис на перона на гарата. Душата му се продираше от съмнения.

Почакаха. Не се яви никакъв пратеник. Люпен разпита стражарите и контрольорите, не бяха ли забелязали сред навалицата от предишните влакове двама пътника по описанието, което направи.

Трябваше да тръгне да претърсва хотелите и пансионите на цялото княжество. Каква загуба на време!

На втория ден вечерта Люпен със сигурност знаеше, че Добрек и Кларис не бяха нито в Монте Карло, нито в Монако, нито в Кап д’Ел, нито в Тюрби, нито на нос Мартин.

В такъв случай? В такъв случай, какво? — питаше се той, като се тресеше от гняв.

Най-после в събота, в посочената от Люпен поща им дадоха телеграма. Телеграмата беше от съдържателя на хотел Франклин в Париж и бе до поискване. Тя гласеше:

„Той слезе в Кан и продължи пътя си за Сан Ремо. Хотел «Амбасадор палас». Кларис“.

Телеграмата беше изпратена сутринта.

— Дявол да го вземе — извика Люпен. — Те са минали през Монте Карло. Трябваше един от нас да остане да пази на гарата. Мислех си за това, но в тази навалица…

Люпен и приятелите му скочиха в първия влак, който заминаваше за Италия.

На обяд минаха границата.

След четиридесет минути влакът влизаше в Сан Ремо.

Веднага видяха един носач с фуражка, който имаше на гърдите си окачена табелка с надпис „Амбасадор палас“. Човекът имаше вид, сякаш търсеше някого сред тълпата.

Люпен се приближи до него.

— Вие търсите господин Льобалу, нали?

— Да, господине. Льобалу и още двама господа…

— Изпрати ви една дама, нали?

— Да, госпожа Мерж.

— Тя във вашия хотел ли се установи?

— Не, не въобще не е слизала от влака, само ми направи знак да се приближа, описа ми тези трима господа и каза: „Предупредете ги, че заминаваме за Генуа… Хотел «Континентал».“

— Сама ли беше?

— Да.

Люпен освободи носача, след като му даде бакшиш, после се обърна към приятелите си и каза:

— Днес е събота. Ако екзекуцията се извърши в понеделник, ние не можем нищо да сторим. Но е малко вероятно изпълнението на присъдата да стане в понеделник. Във вееш случай, тази нощ трябва да пипна Добрек и още в неделя да бъда в Париж с документа. Това е последният ни шанс, да вървим по-скоро!

Гроняр отиде и взе три билета за Генуа.

Влакът изсвири.

Люпен се поколеба за последен път.

— Не, наистина, това е глупост! Какво правим! Ние трябва да бъдем в Париж! Хайде да поразмислим…