Морис Льоблан - Тайнственото око

Люпен потри ръцете си.

— Той ще отиде! Ще иде! Веднага, след като го видях, почувствувах това. Делото е спечелено. Добре, че намерих в портфейла на Добрек адреса на Воранглад.

Обърна се към шофьора:

— Карай на булевард Распай!

Пристигнаха на посочения адрес. Люпен слезе от автомобила и се качи на третия етаж.

Слугинята му каза, че Воранглад бил заминал и четял да се върна едва вдруги ден следобед.

— А не знаете ли къде е той?

— Господинът е в Лондон.

Когато отново се качи в колата. Люпен не произнесе ни дума. От своя страна Кларис също нищо не го попита, до такава степен всичко и бе станало безразлично.

Пристигнаха на площад Клиши. Когато влизаше в жилището си, Люпен видя, че от стаята на портиерката излизаха двама души. Погълнат от мислите си, той не им обърна никакво внимание. Бяха двама от инспекторите на Прасвил.

— Няма ли телеграми? — попита Люпен слугата си.

— Не, шефе — отвърна Ахил.

— А известия от Льобалу и Гроняр?

— Не, шефе.

— Това е напълно естествено — каза той, като непринудено се обърна към Кларис. — Сега е едва седем, а те могат да пристигнат не по-рано от осем-девет часа. Прасвил ще почака, това е всичко. Ей сега ще му звънна.

Той тъкмо вдигаше слушалката, когато чу зад себе си странно изохкване. Права край масата, Кларис четеше вестник.

— Ахил, Ахил — завика Люпен на слугата си. — Помогни ми да я сложа на това легло. После ми донеси от раклата в стената шишенцето с номер четири, това са приспивателни капки.

Той силом накара Кларис да изпие половината от съдържанието на лекарството. После погледна вестника, който тя беше чела и който все още държеше в ръка и прочете следното:

„Предвид екзекуцията на Жилбер и Вошери и възможните опити от страна на Арсен Люпен да освободи съучастниците си, взети са най-сериозни мерки за запазване на реда. От полунощ нататък всички улици, които заобикалят затвора Санте, ще се пазят от военни отряди. Вече се знае, че екзекуцията ще се извърши пред стените на затвора, на площада на булевард Араго.“

„Успяхме да разберем как се чувствуват двамата осъдени на смърт. Както винаги циничен, Вошери с голям кураж чака злокобния изход. — Дявол да го вземе — казва той, — това не ме радва, но щом като трябва да се мине през него, ще се държим като мъже… — И после прибавя: — Не искам и да зная за смъртта. Безпокои ме само мисълта, че ще остана без глава. О, ако шефа намереше начин да ме изпрати на оня свят без да успея да изохкам. Не може ли малко стрихнин, шефе?

Още по-поразително е спокойствието на Жилбер, особено ако си спомним объркването му в съдебната зала. Той най-дълбоко вярва във всемогъществото на Арсен Люпен. — Шефът ми извика пред всички да не се страхувам, той отговаря за всичко. И аз не се страхувам. До последния ден, до последната минута, дори в подножието на ешафода ще разчитам на него. Това е, защото добре познавам шефа. Когато си с него, не съществуват никакви опасности. Той ми обеща, и ще удържи на своята дума. Дори главата ми да отхвръкне, той пак ще я постави на раменете ми. Арсен Люпен да остави Жилбер да умре! О, не, не вярвам!

В това доверие и този ентусиазъм има нещо трогателно и наивно, нещо благородно. Ще видим ще успее ли Арсен Люпен да заслужи това сляпо доверие.“

Люпен едва успя да дочете написаното до край. Сълзи премрежваха очите му, сълзи на нежност и милост, сълзи на отчаяние.

Не, той не заслужаваше доверието на младия Жилбер. Наистина, беше направил всичко възможно, но има обстоятелства, когато трябва да се направи нещо още повече, когато човек трябва да се покаже по-силен и от съдбата си. Този път съдбата беше надвила Арсен Люпен. Още в първия ден и в продължение на цялото това приключение, събитията бяха вървели в посока, която беше противна на предвижданията му, която бе противна дори и на логиката. Макар да бяха преследвали една и съща цел, той и Кларис бяха изгубили цели седмици във взаимно преследване. После, когато обединиха усилията си, една след друга заваляха страшни беди: отвличането на малкия Жак, изчезването на Добрек, пленничеството му в „Кулата на влюбените“, раняването на Люпен и бездействието му, а сетне — лъжовните маневри, които отвличаха Кларис надалеч, а подир нея, Люпен: на юг, към Италия. Последва решителната катастрофа, когато след огромни напрежения на волята, след дълго упорствуване всичко бе рухнало. В момента, когато можеше да се смята, че Златното руно беше в ръцете им, списъкът на двадесет и седемте се оказа без никаква стойност, най-незначителен книжен парцал…