Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Това какво общо има с купата, наречена Таркин, господарю? — Обицата на езика му проблесна на флуоресцентната светлина.

Кейстън издаде някакъв звук между сумтене и смях. Той взе фотокопието на тайвански вестник, който беше включен в кафявото досие, пристигнало същата сутрин. Кейстън не можеше да го прочете, а превод нямаше.

— Предполагам, не знаеш китайски? — с надежда попита той.

— Нека да помисля. „Дим сум“ брои ли се?

— Извинявай, ти говореше корейски, нали? — поколеба се Кейстън.

— Нито дума — искрено отвърна Ейдриън.

— Родителите ти не бяха ли имигранти от Корея?

— Ами точно за това — усмихна се той. — Трябваше да се научат да казват „Оправи си стаята“ на английски. Доста време си спечелих по този начин.

— Разбирам.

— Съжалявам, че те разочаровам. Дори не харесвам кимчи 14 14 Традиционно корейско ястие. — Б.пр. . Знам, че не е за вярване.

— Значи имаме поне едно нещо общо помежду си — сухо отвърна Кейстън.

Трябваше да се свършат много неща, а времето беше твърде кратко. Амблър вече не можеше да се обърне към хората на Фентън за материал — не и когато играеше двойна игра с тях. Находчивостта и приспособяването трябваше да заместят добре снабдения склад.

До късния следобед Амблър събираше необходимите му неща. Реши да приспособи тайния апартамент на генералния директор Дешен в примитивна работилница. Отвори три консерви супа и си осигури три цилиндрични парчета стомана. Облепи ги с каучуково лепило и тънък слой дунапрен — материал, който се използваше за всеки евтин радиочасовник. Оформи пакетчетата за кръвта от супертънки латексови презервативи и бутилка лепкава изкуствена кръв, която беше купил от магазин за маскировки на 9 улица.

Накрая усърдно извади капсулования заряд от няколко 0,284-инчови патрона, с които хората на Фентън го бяха снабдили. Беше по-трудно, отколкото очакваше. Гилзите „Лазерони“ затрудняваха изваждането на заряда, който беше на едно ниво с основата на патрона. Работеше с неподходящи инструменти, налагаше се да се задоволи с гаечни ключове и клещи, закупени от най-близкия железарски магазин. Ако извиеше ръба с твърде голям натиск, рискуваше да детонира фабрично заложената капсулована смес и да се нарани. Работата беше бавна, мъчителна. Капсулата съдържаше по-малко от зрънце капсулована смес; той трябваше да събере капсулите на четири патрона, за да създаде един работещ фишек.

Измина още час и половина, преди да завърши уреда — латексовия пакет с кръвта, залепен на върха на капсулования заряд, малката жица, която щеше да свърже с деветволтова батерия.

Когато Амблър се срещна с Лоръл в галерията на най-горния етаж на центъра „Помпиду“, вече бяха изминали часове, в които беше сглобявал реквизита на пиесата — театър на смъртта, който щеше да замести самата смърт.

В началото Лоръл посрещна подробните му обяснения със скептицизъм, но не след дълго забележителното й самообладание надделя. Но с плана имаше проблем, както ставаше все по-ясно, докато говореха. Тя също го прозря.

— Когато хората видят прострелян човек — каза тя, — веднага ще извикат линейка.

Амблър се намръщи; премисляше заседналата в главата му засечка.

— На едно медицинско лице ще му трябват две секунди да разбере какво става. Цялата постановка ще пропадне. А това не бива да се случи. — Трябваше да измисли решение или да зареже целия план. — Проклятие — каза той сам на себе си. — Ще се наложи да използваме собствена линейка. Да режисираме цялата работа напред във времето. Наеми шофьор някак.

— Някак? — повтори Лоръл. — Това да не е един от онези специални шпионски термини?

— Не ми помагаш, Лоръл — каза Амблър с тон, който се колебаеше между молбата и оплакването.

— Това е проблемът — отвърна тя. — Или може би решението. Трябва да ми позволиш да ти помогна. Аз ще я шофирам.

Стоманеният му поглед се стопи от възхищение. Не си направи труда да спори. Тя беше права. Това беше единственият начин. Двамата обсъдиха подробностите, докато се разхождаха на юг към Сена, хванати за ръце. Мъжът с тъмния костюм се беше появил отново. Беше важно да не изглеждат забързани; Фентън не биваше да заподозре какво планираха. Лоръл беше влязла в къщата на забавленията, както сама каза, но започваше да осъзнава, че за нея вече нямаше друга реалност. Щеше да се наложи да я превърне в свой дом, както го беше сторил той.

Амблър се обърна към нея, обви с поглед крехката й фигура, вълнистата й светлокафява коса, топлите й лешникови очи, като топази, обсипани със зелени пръски.