Робърт Лъдлъм: Предупреждението на Амблър

Сградата беше банално безлична. Можеше да е голямо обществено училище или регионален данъчен център. Масивна структура от светлокафяви тухли — четири етажа около вътрешен двор, — постройката изглеждаше като безбройните други, издигнати през петдесетте и шестдесетте години на деветнадесети век. Един случаен минувач не би я погледнал втори път.

Но тук случайни минувачи нямаше. На този ограден с бариери остров на шест мили от брега на Вирджиния. Официално островът се числеше към американската Национална система за защита на природата и всеки, който отправеше запитване, щеше да научи, че поради крайната деликатност на екосистемата тук посетители не се допускат. Част от подветрената страна на острова наистина приютяваше орли, рибари и потапници — грабливи птици и плячката им, и двата вида застрашени от най-големия хищник на земята, човека. Но централната част на острова беше превърната в петнадесет акра окосена морава и старателно загладени хълмове — кампус, сред който беше разположена невзрачната сграда.

Лодките, които спираха на остров Париш три пъти дневно, бяха маркирани с надписите на НСЗП и от разстояние не личеше, че превозваните служители никак не приличат на горски пазачи. Ако някой повреден рибарски съд се опиташе да акостира на острова, незабавно го посрещаха мъже в камуфлажни униформи със сърдечни усмивки и студени очи. Никой не стигаше достатъчно близо, за да види и да се почуди на четирите охранителни кули или на електрифицираната ограда, която обгръщаше кампуса.

Психиатричната клиника на остров Париш, колкото и незабележителна да беше на външен вид, съдържаше по-голяма пустота от тази на заобикалящата я дива природа — пустотата на човешкото съзнание. Малко хора от правителството знаеха за това съоръжение. Но съществуването му бе продиктувано от проста логика — психиатрично заведение за пациенти, разполагащи с високо секретна информация. Беше необходима сигурна среда, в която да лекуват някой, загубил разсъдъка си, когато този разсъдък съдържаше държавни тайни. На остров Париш възможните рискове можеха да бъдат старателно управлявани. Всички членове на персонала бяха старателно проучени и притежаваха право на високо ниво на достъп, а непрестанното аудио– и видеонаблюдение предлагаше още по-добра защита срещу нарушения в сигурността. Като допълнителна предпазна мярка клиничният състав се сменяше на всеки три месеца и така възможността за неподходящи назначения се намаляваше до минимум. Протоколът по сигурността дори изискваше пациентите да се идентифицират по номер, а не по име.

От време на време се появяваше някой пациент, който се оценяваше като особено висок рисков фактор или поради естеството на психическото си заболяване, или поради знанието на определена твърде деликатна информация. Такъв пациент се изолираше от останалите и се настаняваше в отделно, заключено отделение. В западното крило на четвъртия етаж имаше един такъв пациент, № 5312.

Току-що прехвърлен в отделение 4-З служител, който срещаше пациент № 5312 за пръв път, можеше да е сигурен само в каквото виждаше: че е висок метър и осемдесет и два, вероятно около четиридесетте, че късо подстриганата му коса е кафява, че очите му са ясносини. Ако очите им се срещнеха, служителят пръв отместваше своите — силата на погледа му беше обезкуражаваща, почти физически проникваща. Останалата част от профила му се съдържаше в психиатричното му досие. Що се отнасяше до пустотата вътре в него, човек можеше само да предполага.

Някъде във вътрешността на отделение 4-З имаше взривове, хаос и писъци, но те бяха беззвучни, заключени в неспокойните сънища на пациента, които ставаха все по-ярки, дори и с отминаването на съня. Тези моменти преди събуждането, когато наблюдателят осъзнава само онова, което вижда, вътрешно око без Аз, бяха изпълнени с поредица образи, всеки от които се разкривяваше като филмов кадър, излъчван от прегрял прожекционен апарат. Политически митинг в горещ ден в Тайван: хиляди граждани, събрани на голям площад, разхлаждани само от твърде непостоянния бриз. Политически кандидат, покосен по средата на изречението си от изстрел — малък, безшумен, смъртоносен. Преди секунди бе ораторствал красноречиво, разпалено; сега лежеше на дървения подиум в локва от собствената си кръв. Той вдигна глава и огледа тълпата за последен път, а погледът му се спря на един от множеството — chang bizi , — човек от Запад. Единственият, който не пищеше, не плачеше, не бягаше. Единственият, който не изглеждаше изненадан, защото в крайна сметка това беше негово собствено дело. Кандидатът умря, взирайки се в онзи, който беше прекосил света, за да го убие. Сетне образът се деформира, изгоря в ослепителна белота.