Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

На стоманената врата на западния служебен изход имаше надпис в бяло и червено, който недвусмислено заявяваше:

Нямаше нито ключалка, нито картов четец. Вратата бе оборудвана с нещо далеч по-застрашително: вградено в стената устройство, чийто прост интерфейс се състоеше от хоризонтален стъклен правоъгълник и бутон за натискане. Това беше устройство за сканиране на ретината и при него провали не съществуваха. Капилярите, които излизат от зрителния нерв и прозират през ретината, имат уникална конфигурация за всеки индивид. За разлика от четците на пръстови отпечатъци, които работеха с едва шест отличителни индекса, скенерите на ретината включваха стотици такива. В резултат на това при устройствата за сканиране на ретината вероятността за фалшиво разпознаване бе равна на нула.

Което не беше същото като да използваш заблуда. Кажи здрасти на оторизирания си персонал , помисли си Амблър, докато подпъхваше ръце под мишниците на изпадналия в безсъзнание надзирател. Нагласи лицето му пред скенера и с пръсти задържа очите му отворени. Натисна бутона с левия си лакът и от стъклото на скенера блеснаха два лъча червена светлина. След няколко дълги секунди от вътрешността на стоманената врата се разнесе бръмчене и тя се отвори. Амблър пусна мъжа на пода, мина през вратата и се изкачи по няколко бетонни стъпала.

Озова се на товарен док от западната страна на сградата, вдишвайки първите си глътки нефилтриран въздух от много време насам. Денят беше облачен: студен, влажен, навъсен. Но той беше навън . В гърдите му се надигна чувство на въодушевление, бързо потушено от голяма тревога. Намираше се в още по-голяма опасност от преди. От Лоръл Холанд знаеше за електрифицираната ограда, опасваща периметъра. Единственият начин бе да бъде официално ескортирай от острова… или да бъде един от официалните ескортиращи.

Чу далечния звук на моторна лодка, а сетне, по-наблизо, и някакво бръмчене. Към южната страна на сградата се приближаваше електрическа кола, подобна на голям карт за голф. След малко от сградата бе избутана носилка на колелца. Електрическият карт щеше да откара пациента до лодката.

Амблър си пое дълбоко дъх, изтича до колата и потропа от страната на шофьора. Шофьорът предпазливо го изгледа.

Ти си спокоен. Ти си отегчен. Това е просто работа.

— Наредиха ми да не се отделям от човека със сърдечния удар чак до медицинския център — заяви Амблър и се качи в колата. Да се подразбира: и аз не съм доволен от задачата като теб.

Новите получаваме все скапани задачи — продължи той. Тонът му издаваше леко оплакване, посланието носеше извинителна нотка. Той скръсти ръце на гърдите си, прикривайки идентификационната табелка и неподходящата снимка. — И тук не е по-различно от всяко място, на което съм работил.

— В екипа на Барлоу ли си? — изсумтя шофьорът.

— Знаеш как е.

— Голямо е лайно, нали?

— Знаеш как е — повтори Амблър.

На кея мъжете, дошли с моторницата — кормчия, санитар и въоръжен охранител, — започнаха да недоволстват, когато разбраха, че тялото се придружава от служител на клиниката. Не им се доверяваха, че ще свършат работата както трябва? Това ли искаха да им кажат? Освен това, изтъкна санитарят, пациентът вече беше мъртъв. Просто щяха да го откарат до моргата. Но комбинацията от отегчението на Амблър и свиването на рамене от страна на шофьора ги убедиха; пък и никой не искаше да се мотае излишно в такова време. Всеки от членовете на екипажа сграбчи по един от краищата на поръбения с алуминиево фолио чувал и потрепервайки леко в тъмносините си шушлякови якета, пренесоха тялото до една от койките под палубата в задния край на лодката.

Дългият четиридесет фута джет беше по-малък от съдовете, които превозваха персонала на клиниката. Освен това беше и по-скоростен с двата си мотора от по 500 конски сили и щеше да вземе разстоянието до крайбрежния медицински център за десет минути — по-бързо, отколкото да извикат, приземят и натоварят хеликоптер от военновъздушната база „Ленгли“ или от щатския военноморски флот. Амблър се придържаше близо до кормчията — моторницата беше нов военен модел и той искаше да разучи контролното табло. Наблюдаваше как кормчията изравнява кърмата и носа и как после премести клапана на пълна мощ. Сега вече лодката се носеше високо през водата, развивайки скорост от над 35 възела.