Робърт Лъдлъм: Предупреждението на Амблър

Струваше му се, че са изминали часове, когато най-сетне стъпалата му докоснаха дъното, макар да знаеше, че е прекарал в шахтата не повече от две минути. Мускулите му се гърчеха в агонизиращи спазми, докато разбутваше торбите с мръсно пране, почти задавяйки се от вонята на човешка пот и изпражнения. Имаше чувството, че разкопава и се измъква от гроб, дърпаше с ръце, пъплеше, измъкваше се със сетни сили през съпротивляващо се вещество. Всяко влакно на мускулатурата му плачеше за почивка, но такова време нямаше.

Най-сетне си проправи път до твърд циментов под и се озова в — къде беше? — в задушно мазе с нисък таван, озвучавано от грохота и тракането на перални машини. Наведе глава. В края на дългата редица бели индустриални перални двама работници тъкмо зареждаха една машина.

Той се изправи и закрачи покрай пералните машини, налагайки дисциплина над треперещите си мускули. Ако го видеха, стъпките му трябваше да са уверени. Щом излезе извън полезрението на двамата работници, той застана до редица колички за разнасяне на пране и прецени местонахождението си.

Знаеше, че медицинските евакуации се провеждат с високоскоростна моторница и че тя ще акостира скоро, ако вече не беше пристигнала. Точно в този момент вероятно привързваха жертвата на сърдечния удар към носилка. Ако плановете на Амблър имаха някакви шансове за успех, не можеше да си позволи и секунда закъснение.

Трябваше да се качи на тази лодка.

Което означаваше да открие пътя към дока. Не искам да умра тук. Целта на тези думи не беше да предизвика съчувствие у Лоръл Холанд. Беше казал истината, може би най-важната истина, която знаеше.

— Хей — извика някакъв глас. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Дребната власт на служител от средно ниво, човек, чийто живот се състоеше от приемане на скапани заповеди от шефовете си и предаването им на онези, на които шеф беше той.

Амблър с усилие извика нехайна усмивка на лицето си, докато се обръщаше към дребен, плешив мъж с белезникав тен и очи, които се въртяха навсякъде като наблюдателни камери.

— Споко, човече — каза Амблър. — Заклевам се, че не пушех.

— За теб това шега ли е? — Началникът се приближи към него. Погледна значката върху ризата на Амблър. — Как си с испанския? Защото мога да те изпратя да чистиш тоалетни, ти… — Той внезапно млъкна, осъзнал, че лицето на идентификационната значка не е същото като на мъжа в униформата. — Мътните го взели — измърмори.

После направи нещо любопитно — отдръпна се на около двадесет фута разстояние и започна да откача някакво устройство от колана си. Беше радиотрансмитер, който активираше електрошоковия колан.

Не! Амблър не можеше да позволи това. Ако коланът се активираше, той щеше да бъде пометен от приливна вълна от болка и да се строполи в спазми и гърчове на пода. Всичките му планове щяха да се провалят напълно. Щеше да умре тук. Безименен пленник, пионка на сили, които никога нямаше да разбере. Сякаш по собствена воля ръцете на Амблър посегнаха към смачканата кутия в задния му джоб, подсъзнанието му се движеше на част от секундата преди съзнанието му.

Невъзможно е да свали електрошоковия колан. Но е възможно да промуши парчето плосък метал под колана и той направи тъкмо това, набута го с всички сили, без да усеща как издра кожата си. Сега двете метални клеми на колана лежаха върху метал проводник.

— Добре дошъл в света на болката — каза началникът с равен глас и натисна задействащия механизъм.

От задния край на колана се разнесе стържещо бръмчене. Тялото на Амблър вече не беше пътеката на липсващо съпротивление между електрошоковите клеми; там бе сплесканата метална кутия. Той подуши струя дим, а сетне бръмченето секна.

Коланът беше изгорял.

Амблър се спусна към надзирателя, бързо се справи със съпротивата му и го повали на пода. Главата му се удари в бетона и мъжът издаде нисък, сподавен стон. Амблър си спомни нещо, което един от обучаващите го офицери в „Консулски операции“ винаги подчертаваше: лошият късмет беше просто обратната страна на добрия късмет. Във всяко злощастие се крие възможност. Нямаше логически смисъл, но за Амблър често бе придобивало интуитивен смисъл. Той огледа серията инициали под името на мъжа и установи, че той отговаря за управление на инвентара. Това означаваше да следи как нещата влизат в сградата и как я напускат, което налагаше чест достъп до всички входове. Изходните точки на сградата бяха дори по-взискателни от вътрешните портали — те изискваха биометричен подпис от оторизирания персонал. Към който се числеше и мъжът, свлечен в краката му. Амблър смени значката на дежурния, която носеше, с тази на надзирателя. Дори и в безсъзнание мъжът щеше да се превърне в билета му за навън.