Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Всеки неин поглед, всеки въпрос, който задаваше, всеки нежен натиск върху дланта му, говореше, че тя му вярва и е готова да направи всичко, за което я помоли.

— Добре — каза тя. — Значи сега само остава да превземем някоя линейка.

Амблър с обич се взря в нея.

— Някой казвал ли ти е, че се учиш много бързо?

„Клиник дю Лувър“ беше елегантна постройка, която заемаше почти цяла пресечка — широки сводести прозорци на приземния етаж, редици по-малки двойни прозорци нагоре, големи светли камъни, преминаващи в малки светли тухли — и се намираше между Лувъра, главния музей на Париж, и „Ле Гранд Магазин дьо ла Самаритен“, главния търговски център на града. Отсреща, на северната страна, бе разположена църквата „Сен Жермен л’Оксероа“; на пресечка южно беше Ке дю Лувър, на стотина ярда от Пон Ньоф, който прекосяваше реката. Беше централно място, леснодостъпно от много посоки. Освен това беше идеалното място за търсене на линейки. Общинските правила изискваха винаги да има на разположение голям парк медицински автомобили — без да се споменава изобилието от специалисти за спешна помощ, — които далеч надвишаваха действителните нужди.

Амблър стоеше сам близо до болницата, налагайки си с усилие ледено спокойствие. Вдишваше теменужено-катранения аромат на влажния паваж, металния привкус на изгорели газове и по-слабата органична воня на кучешки екскременти, защото Париж беше град на любителите на кучета и все още лишен от закони, регулиращи изпражненията им. Сега беше време постановката да започне.

При сигнала на Амблър Лоръл закрачи към пазача, който стоеше в стъклена кабина на входа към гаража. Тя беше туристка, която се нуждаеше от упътване. Пазачът — непривлекателен мъж с остър нос и виненочервено петно по рождение върху оплешивяващата си глава — беше сам, с изключение на телефон, възстар компютър и тетрадка със спирала, в която отбелязваше пристигането и тръгването на автомобилите. Той я погледна предпазливо, но не враждебно. За човек, затворен по цял ден в малка будка, една красива жена едва ли беше нежелана гледка. Нейният френски беше оскъден, неговият английски също. Не след дълго тя започна да разгръща огромна карта на града и да му показва нещо.

Когато видимостта на грозноватия пазач бе ограничена от голямата почти акър улична карта, Амблър безшумно прескочи ниската автоматична пропускателна бариера и закрачи по бетонната рампа към горното ниво на гаража, където в спретната редица бяха строени линейки, боядисани в ослепително бяло, с оранжеви ленти и сини надписи. Повечето бяха големи и заоблени, със скъсени предни капаци и ниски до земята шасита. Това бяха резервни автомобили, които рядко се използваха, но очевидно редовно се миеха и поддържаха и искряха в бяло на сумрачната светлина. Амблър избра минилинейка, която изглеждаше най-старата от всички. Бързо разглоби ключалката. По-бавната работа беше да изпили един ключ, така че да отговаря на схемата на зъбците. Но десет минути по-късно ключът беше готов. Той го изпробва няколко пъти, уверен, че шумът на двигателя ще се изгуби сред шума на останалите автомобили в гаража и извън него.

Но задоволството му бързо избледня пред осъзнаването на трудностите, които предстояха. Твърде много неща можеха да се объркат.

Два часа по-късно в хотел „Бобур“ Амблър разглоби пушката ТЛ-7, като се погрижи всички части да са добре смазани и почистени. После отново я сглоби, с изключение на дулото. Със сгънат приклад пушката влизаше незабележимо в спортен сак. Той се преоблече в анцуг и маратонки, сякаш отиваше да спортува. Във фоайето махна на мъжа на рецепцията.

— Льо джогинг — каза с усмивка.

Служителят се разсмя и сви рамене. Беше очевидно какво си мислеше. Тези американци са побъркани по фитнеса.

— Ще се видим по-късно, мосю Мълвани.

Лоръл се присъедини към него няколко минути по-късно на площада пред центъра „Помпиду“ и двамата тихо и набързо прегледаха последователността от стъпките, които им предстояха, докато очите на Амблър безспирно оглеждаха околността с нарастваща бдителност. Нямаше нищо подозрително — поне нищо, което той можеше да забележи. Последователността на операцията беше установена; вече не можеше да бъде безопасно нарушена.

В пет без петнадесет Беноа Дешен се появи, както през повечето вечери, за да се разходи в Люксембургската градина — онзи прословут шестдесетакров редут на спокойствие и игри. Амблър го наблюдаваше през специалните си очила, улеснен от спокойните движения на генералния директор. Той изглеждаше потънал в мисли.