Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Амблър на свой ред изтича до линейката с развяваща се бяла престилка и сграбчи носилката. Отне му около тридесет секунди. Когато се присъедини към Лоръл, също облечена в бяла престилка, тя стоеше вцепенено и се взираше в Беноа Дешен пребледняла и онемяла.

— Мъртъв е — каза тя с треперещ глас.

— Точно така — отвърна Амблър и натовари тялото на носилката.

Нещо не беше наред.

— Не, искам да кажа, че наистина е мъртъв. — Лоръл го гледаше шокирана.

Амблър имаше чувството, че е нагълтал шепа лед. Не беше възможно.

Но тялото носеше сковаността, тежестта на смъртта.

— Трябва да го махнем оттук — измърмори Амблър, едва сега фокусирал очи върху покосения мъж. И я видя.

Изпод косата му се спускаше малка струйка кръв, а над нея имаше миниатюрен кръгъл участък сплъстени косми. Амблър опипа скалпа му с пръсти и усети, че го обзема пристъп на световъртеж. На няколко инча над челото на мъжа имаше дупка от малокалибрен куршум. Беше от онзи тип изстрели, които кървяха оскъдно и причиняваха незабавна смърт. Изстрел, който най-вероятно беше дошъл от горе, от неизброимите потенциални снайперистки гнезда. Някой, от някъде в парка или съседните сгради, беше прострелял главния оръжеен инспектор на ООН в главата.

Вцепенени, двамата вкараха тялото в линейката възможно най-бързо. Не можеха да го изоставят, защото фишеците щяха да издадат проваления замисъл на Амблър. Въпреки това беше минало твърде много време. Линейката вече беше привлякла група любопитни зяпачи. Амблър затвори задната врата и започна да съблича Дешен. Свали импровизираната жилетка със зарядите и избърса кървавата течност от гърдите му.

По вратата на линейката се разнесе силен тропот. Той вдигна поглед.

— Отворете вратата! Полиция!

Защо? Да не би някой от полицаите да желаеше да ги придружи до болницата? Това стандартна процедура ли беше? Не можеше да го позволи. Те бяха двама американци с труп в открадната линейка. Амблър бързо мина отпред и се покатери на шофьорското място. Двигателят все още работеше. Планът им беше да карат извън Париж до Булонския лес, където Дешен беше паркирал взета под наем кола. Сега нямаше смисъл от това. Но трябваше да отидат някъде. Той включи на скорост. Моментът не беше подходящ за разговор с френската жандармерия.

Амблър хвърли поглед към сцената зад тях в огледалото за обратно виждане. Един полицай крещеше ядосано в радиостанцията си. В края на парка, малко по-настрани от останалите, брюнетката говореше по мобилния си телефон. Амблър се надяваше, че тя докладва само за успешното извършване на мисията. Но после забеляза нещо отвъд рамото й, което вледени тялото му.

Там, на десет ярда зад агента на Фентън, сливащо се сред тълпа любопитни наблюдатели, се виждаше лице, което би искал да не познава. Китайско лице. Красив, дребен мъж.

Убиецът от хотел „Плаза“.

Вашингтон

Основната сграда на Държавния департамент на Съединените щати на улица 2201-С всъщност представляваше две съединени структури, едната завършена през 1939, а другата през 1961 — едната в началото на Втората световна война, а другата в края на студената война. Всяка организация има местна история, институционална памет, която се отглежда с любов сред стените й, макар и забравена извън тях. В Държавния департамент имаше аудитории и заседателни зали за публични събития, които носеха имената на починали значими личности — имаше например зала „Лой Хендерсън“, почитаща уважавания директор на близкоизточните и африканските въпроси от четиридесетте години, и голяма аудитория, наречена на Джон Фостър Дълес, държавен секретар по време на най-критичните години от студената война. Дълбоко във вътрешността на по-новата сграда обаче имаше обезопасени стаи за срещи, които не бяха удостоени с имена, а се различаваха чрез цифрови и азбучни обозначения. Най-сигурната от тези стаи носеше обозначение 0002А и един случаен посетител в мазето би си помислил, че се използва за склад на чистачките, като онези от двете й страни. Помещението се намираше в подземен коридор от сиви тухли, медни тръби, алуминиеви канализационни канали и голи луминесцентни лампи. На срещите там нямаше „почерпки“; човек не отиваше в някоя от обозначените с три нули зали, очаквайки да получи сладкиши, бисквити или сандвичи. Срещите там трябваше да се изтраят, а не да са приятни и всяко нещо, което можеше да ги удължи, трябваше да бъде избягвано.