Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Има много неща за гледане и във външността ти — засмя се Амблър и я придърпа по-близо.

Тя отново преплете пръсти в неговите.

— Това ми напомня онова, което децата казват понякога, „Аз знам, че ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш…“ — На лицето й бавно изгря усмивка, сякаш се беше заразила от усмивката на Амблър. — Разкажи ми нещо за мен.

— Мисля, че си от най-чувствителните хора, които съм срещал някога — категорично заяви Амблър.

— Трябва да излизаш по-често — ухили се тя.

— Като момиче си била по-различна от останалите, нали? Може малко извън нещата. Не точно аутсайдер, но може би си имала способността да виждаш неща, които останалите не са забелязвали, включително и теб. Способността да… нали знаеш… да отдалечиш малко камерата.

Лоръл вече не се усмихваше. Сега тя го гледаше, хипнотизирана.

— Ти си грижовен човек, а също и откровен, но ти е трудно да допуснеш хората да опознаят истинската Лоръл Холанд. Когато все пак допуснеш някого до себе си, то е завинаги, поне що се отнася до теб. Лоялна си. Не се сприятеляваш лесно, но когато се сприятелиш, става бързо и връзката е стабилна, защото го правиш наистина, а не само за показ. Понякога може би ти се иска да завързваш лични приятелства по-лесно, да се плъзваш и изплъзваш от тях, както останалите хора го правят. — Амблър замълча. — Това смислено ли е за теб?

Тя безмълвно кимна.

— Ти си човек, на когото дълбоко можеш да се довериш. Не си светица, можеш да бъдеш и егоистка, можеш да проявяваш характер понякога и да се нахвърляш към хората, които са близо до теб. Но когато е необходимо, ти си там . Разбираш колко е важно да си добър приятел. За теб е важно да изглеждаш под самоконтрол, но не винаги се чувстваш по този начин. Това е почти усилие на волята, въпрос на дисциплина да бъдеш спокойна и да държиш ситуациите под контрол, което също така означава да държиш под контрол себе си.

Тя примигна, но не промълви и дума.

— Имало е моменти в миналото, когато си била твърде откровена в чувствата си — продължи Амблър. — Когато си усещала, че разкриваш твърде много от себе си. И това те е направило малко по-предпазлива, дори малко резервирана.

Лоръл дълбоко си пое дъх и колебливо го изпусна.

— Има само едно нещо, което пропусна или може би си твърде учтив, за да го споменеш — тихо каза тя. В гласа й имаше някаква уловка. Очите й бяха на сантиметри от неговите и той видя как зениците й се разширяват.

Амблър притисна устни в нейните и я прегърна в дълга, бавна прегръдка, която беше почти като любовен акт.

— Има неща, които не трябва да бъдат изказвани с думи — прошепна той след малко и усети, и знаеше, че топлината, която го обливаше, обливаше и нея — ярка, пламтяща, като зора, изгряла вътре в тях.

По-късно, докато лежаха заедно с лепкави от потта тела и чаршафи, оплетени в краката им, тя впери поглед в тавана и заговори.

— Баща ми беше ветеран от Виетнам — каза тя, като звучеше почти отнесено. — Мисля, че беше добър човек, но някак повреден, точно какъвто се оказа и съпругът ми. Може би смяташ, че съм била привлечена от този тип мъже, но не е така. Просто такъв ми беше жребият в живота.

— Биеше ли майка ти?

— Никога — остро отвърна тя. — Никога. Щеше да я загуби завинаги, ако само веднъж беше вдигнал ръка срещу нея, и го знаеше. Хората говорят за неконтролируеми гневни изблици. Много малко от тях са наистина неконтролируеми през цялото време. Приливът облизва брега, но не се излива над чувалите с пясък. Повечето хора имат някакви чували с пясък в живота си. Нещата, които не трябва да казваш, нещата, които не трябва да правиш. Баща ми е израснал в кравеферма и ако следваше инстинкта си, щеше да ме отгледа с ведро за мляко в ръка. Но той трябваше да издържа семейство. И беше изправен срещу определени икономически реалности. Затова израснах в индустриален квартал във Вирджиния, близо до Норфолк. Той работеше в електроцентрала, а майка ми беше администраторка в лекарски кабинет.

— Може би нещо те е привлякло към медицинската професия.

— Поне към покрайнините на медицинската професия. — Лоръл затвори очи за миг. — Мястото, където израснах, не беше нищо особено, но имаше добро училище, а това беше нещо, което ги интересуваше. Добра програма по изкуства. Смятаха, че ще бъде добра подготовка за мен. Мама много желаеше това. Може би твърде много. Виждаше се, че очаква повече от татко, отколкото той някога постигна. Постоянно му натякваше да поиска увеличение на заплатата, повишение. Накрая самата тя проведе разговор с някакви хора от електроцентралата — беше на продажба на печива в училище или друго такова събитие — и, ами тогава не го осъзнах веднага, те я накараха да разбере, че държат татко на работа едва ли не само от любезност. Службата му във Виетнам и подобни. Така че повишение определено не се предвиждаше. Мама малко се промени след това. Мисля, че в началото се натъжи, но после го прие професионално. Сякаш току-що беше изгубила надежди към него, но сама си беше постлала леглото и трябваше да лежи в него.