Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Което й остави теб.

— Като бъдеща надежда? Аха. — В гласа й се прокрадна нотка на горчивина. — И когато спечелих първия си „Оскар“ и й благодарих пред милиард телевизионни зрители, мечтите й се изпълниха.

— Тя е мъртва, нали? — нежно попита Амблър. — И двамата са мъртви.

— Предполагам, че беше най-горда, когато ме видя в ролята на Мария в училищната постановка на „Уестсайдска история“ — каза Лоръл, а гласът й стана някак плътен. Амблър видя, че очите й плуват във влага. Тя се обърна към него, но в гласа й се усещаше дистанцията на спомените. — Все още чувам как татко свири и дюдюка, когато завесите се спуснаха, как тропа с крака. Случи се, когато се прибираха към къщи.

— Не е необходимо да говориш за това, Лоръл. Сълзите се стичаха по бузите й и мокреха възглавницата под главата й.

— На едно от кръстовищата имало заледен участък и един общински камион за боклук поднесъл на пътя, а татко просто не внимавал достатъчно, бил изпил две бири и двамата били щастливи. Той караше служебен пикап, натоварен с електрическо оборудване. Забили се в камиона. Пикапът спрял, но оборудването излетяло напред. Смазало ги и двамата. Останаха в кома в болницата два дни, а после и двамата си отидоха, умряха в един и същи час.

Тя плътно затвори очи, опитвайки се да преглътне сълзите си, борейки се да се овладее.

— Може би това ме промени. Може би не. Но то стана част от мен, разбираш ли? Капка диоксин в питейната вода.

Раната беше превързана и лекувана от времето, осъзна Амблър, но тя беше от типа рани, които никога нямаше да оздравеят напълно. Амблър също осъзна защо за нея беше важно той да знае. Тя искаше той да я познава, нуждаеше се той да познава нея — не само коя е, но и как се е превърнала в тази, която е. Тя копнееше да сподели с него самата си идентичност. Това беше идентичност, съставена от стотици хиляди мозаечни плочки, стотици хиляди случки и спомени и все пак оставаше неделима, единна, безспорна. Цялост, която оставаше нейна… не, цялост, която беше самата тя.

Амблър усети кипящо чувство на нещо, което не разпозна веднага като завист.

Беше ли възможно да се радваш на защита, без да страдаш от изолация? Това беше нещо като парадокс, помисли си президентът Лю Ан. Несъмнено градът сред града, Джуннанхай, често сякаш го изолираше. Като императора Канси в разкошното му пленничество президентът се питаше дали не обитава позлатена или поне лакирана клетка. Но би било егоистично да не предприеме елементарни предпазни мерки — залогът беше голям, по-голям от личния му живот. По същата причина обаче той никога нямаше да се съгласи на осакатяващото предложение да се откаже от международни появи, каквато беше предстоящото му участие на Световния икономически форум. Ако се вслушваше в съветите на страха, щеше да изгуби движещата сила, необходима за успеха на реформите му. Очите на президента се зареяха през прозореца. През зимата Северното и Южното езеро изглеждаха изцъклени, угаснали като очите на посечен гигант, помисли си Лю Ан. Караха го да потръпва; познатата гледка не успяваше да притъпи зловещия пулс на историята.

Но най-важната грижа беше сигурността на плановете му — наследството му, — а не на живота му. Би било глупаво решение да пожертва първото върху олтара на второто. Ако смъртта му щеше да възвести новата ера на свобода и демокрация, която така разпалено желаеше, той се надяваше да има физическия кураж да я посрещне. В момента обаче изглеждаше, че продължаващото му съществуване бе по-вероятно да подсигури тази мечта — той се надяваше, че тази вяра не беше просто суета. Освен това, ако се поддадеше на суетата, винаги имаше jiaohua de nongmin , който да го вкара в правия път. Всеки се страхуваше от острия език на лукавия селянин — особено остър, казваха някои шегобийци, заради дългите години, през които си го беше прехапвал, — но jiaohua de nongmin вече не се страхуваше от никого.

Младият президент огледа познатите лица, които се бяха събрали около черната полирана маса — познати лица, осеяни с познати бръчки на притеснения.

Чао Тан от Второ бюро към Министерство на държавната сигурност изглеждаше особено унил тази сутрин.

— Имаме нови разузнавателни данни — каза той.

— Верни или просто нови? — весело попита Лю Ан.

— Опасявам се, че и двете. — Другарят Чао не беше в шеговито настроение, но пък това си беше типично за него. Той извади няколко фотографии от тънка кожена папка и ги показа на Лю Ан, преди да ги раздаде на останалите.