Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Амблър позвъни и изчака почти минута, през която без съмнение лицето му се проверяваше или през шпионката, или чрез скрита камера. Тихо жужене съобщи, че вратата е отворена. Той завъртя топката на бравата и влезе в застлано с килим фоайе. В коридора не се виждаше никой. Тясното стълбище отдясно беше покрито със скъпа на вид пътека, прикрепена към пода с месингови пръчки в ъгъла на всяко стъпало. През интеркома близо до основата на стълбището се разнесе глас — гласът на Фентън, чийто баритон звучеше някак тенекиено през малките високоговорители.

— Долу съм. В края на коридора.

Амблър мина през отключена врата и слезе надолу по друго тясно стълбище. Там видя затворена двукрила врата и почука.

Пол Фентън му отвори и го въведе в стая, която приличаше на кабинет на учен. Всяка възможна повърхност беше отрупана с книги. Не от онзи тип, който беше за декор, а такива, които се използваха — оръфани, изтъркани, някои избелели от времето.

— Седни — безцеремонно му каза Фентън. Посочи му табуретка на колелца, а той седна на сгъваем метален стол.

— Харесва ми какво си направил от това място — каза Амблър. Чувстваше се странно спокоен. Линейката беше прибрана в автоматична паркинг клетка; когато се върнаха в хотел „Бобур“, никой не им обърна внимание. Просто така и двамата се бяха потопили в нормалния свят. Сега, влязъл в леко озадачаващата го империя на милиардера, Амблър се чувстваше някак вцепенен.

— Смееш се — отвърна Фентън, — но това е почти съвършено копие на офиса на Пиер дю Пре в Колеж дьо Франс. Горе има почти съвършено копие на зъболекарски кабинет от Монпарнас. Могат да послужат за филмов декор. Накарах двама от нашите техници да го направят само за да видя дали наистина може да се направи. Не беше лесно.

— Казват, че две глави мислят по-добре от една — рече Амблър, като се въртеше бавно на табуретката си. — А ти сигурно смяташ, че два чифта ръце работят по-добре от един.

— Това пък какво значи?

Амблър погледна богаташа в очите с обиграно равнодушие.

— Просто се изненадах, че си решил да разположиш втори стрелец в Люксембургската градина, и то без да ми кажеш. Може би си го считал за подкрепление, но по мое мнение този ход е оперативно неразумен. Можех да очистя човека ти погрешка. Да го идентифицирам погрешно като враг.

— Не те разбирам — учуди се Фентън и на лицето му се изписа въпросително изражение.

Амблър се наведе към него.

— Само казвам, че не работя с подкрепления, когато не знам за тях.

— Какви подкрепления?

Амблър изучаващо огледа лицето му за следа от лицемерие, за най-лекото трепване от напрежение. Нямаше нищо такова.

— А онзи китайски джентълмен…

— Какъв китайски джентълмен? — прекъсна го невъзмутимо Фентън.

Амблър направи пауза.

— Нямаш и представа за какво говоря, нали? — каза той накрая.

— Опасявам се, че не. Имаше ли някой друг на рандевуто, Таркин? Нещо, за което трябва да се тревожа? Ако имаш причина да подозираш пропуск в сигурността ни, аз трябва да знам.

— Повярвай ми, ако беше така, ти щеше да научиш първи — гладко отвърна американският агент. — Не, няма нищо такова. Оценявам нуждата ти да имаш наблюдатели на място.

— Но това е стандартен протокол — запротестира Фентън.

— Няма проблем. В операциите на Отряда за политическа стабилизация обикновено познавах пълния екип, но това беше тогава. Прости на старото куче, че е твърде предпазливо. Наистина няма за какво да се безпокоиш.

— Добре — отвърна Фентън. Успехът му се базираше върху способността му да стеснява фокуса, което означаваше, че не си позволяваше да се разсейва от подробности, които оценяваше като неуместни. — За момент се притесних за теб. Но ти се показа достоен за репутацията си. Много съм доволен. Ти свърши работата, и то бързо и чисто. Прояви находчивост, бързи реакции, високи умения за вземане на решения. От голяма величина си. Всъщност мисля, че имаш бъдеще във вътрешния ми кръг. На върха на организационната диаграма. Напомням ти, че в ГСР няма служители зад бюро. Хората, които имат птичи поглед над всичко, трябва сами да бъдат грабливи птици. Такава е моята философия. — Той спря и вдигна ръка. — Но не съм забравил предишния ни разговор. Има някои неща, които искаш да узнаеш. Казах ти, че имаш могъщи врагове и могъщи приятели. И се оказва, че съм прав. Говорих с основния ми партньор в Държавния департамент.

— И?

— Очевидно има някаква история за разказване, но не искат да ми я разкажат. Въпрос на разделяне на информацията, в което няма нищо лошо — аз уважавам този принцип. Добрата новина е, че партньорът ми се съгласи на лична среща с теб, на която ще те информира изцяло. Ще я уредим възможно най-скоро. Може би дори тук.