Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Веднъж щом пристигнеше, трябваше да се справя с отвратителната чуждестранна храна. Франция имаше собствен поменик от ужасии; нямаше как да го избегне. Охлюви. Жабешки бутчета. Мухлясали сирена. Раздутите черни дробове на угоявани насила гъски. Не знаеше езика; комуникационните проблеми щяха да са постоянна заплаха. Можеше да си поръча пиле и вместо това да получи плътта на някое гнусно същество, което просто имаше вкус на пиле. В омаломощено състояние от евентуалната туберкулоза такива злополуки щяха да му струват скъпо.

Кейстън потрепери. Поемаше непосилно тежък товар.

Никога не би го направил, ако не беше уверен, че залогът е твърде голям.

Той отново отвори химикалката си и продължи да си води бележки.

Най-накрая, когато вече беше изписал целия първи лист със спретнатия си почерк, той вдигна очи и мъчително преглътна.

— Ейдриън, ще пътувам. До Париж. На почивка. — Опитваше се обзелият го ужас да не се прокрадва в гласа му.

— Това е супер — заяви Ейдриън с неуместен ентусиазъм. — Седмица или две?

— Така мисля — отвърна Кейстън. — Какъв багаж се носи обикновено при такова пътуване?

— Това подвеждащ въпрос ли е? — попита Ейдриън.

— Дори и да е така, подвеждането не е за теб. Ейдриън замислено сви устни.

— А вие какъв багаж си вземате обикновено на почивка?

— Аз не ходя на почивки — категорично отвърна Кейстън.

— Ами, в такъв случай, когато пътувате.

— Мразя да пътувам. Никога не пътувам. Освен за да взема децата от летен лагер. Това брои ли се?

— Не — каза Ейдриън. — Не мисля, че се брои. Но в Париж ще бъде страхотно. Ще си прекарате невероятно.

— Доста се съмнявам.

— Тогава защо отивате?

— Казах ти, Ейдриън. — Последва механично разтягане на устните в озъбена усмивка. — На почивка. Няма нищо общо с работата. Няма нищо общо с нашето разследване, което, както току-що официално ми съобщиха, се прекратява.

Лицето на Ейдриън се озари в разбиране.

— Трябва да намирате това за… необичайно.

— Силно.

— На границата с аномалията.

— До голяма степен.

— Имате ли някакви инструкции за мен? — Ейдриън размаха автоматична писалка. — Шифу? — Очите му искряха от вълнение.

— Да, имам няколко, като стана дума. — Кейстън си позволи кратка усмивка, докато се облягаше назад на стола си. — Слушай ме добре, млади ученико.

Париж

В продължение на няколкостотин ярда от „Плас дьо ла Конкорд“, улица „Сен Флорентен“ бе застроена с елегантни постройки с фини балкони, с орнаменти от ковано желязо, които украсяваха високите многокрилни прозорци. Червени навеси заслоняваха витрините на изискани книжарници и парфюмерии, които се редуваха с представителствата на чуждестранни администрации. Включително и онази на улица „Сен Флорентен“ №2. Там се намираше консулската служба на Посолството на САЩ — последното място, където Амблър можеше да се появи. Но именно в тази уж безразсъдна постъпка се криеше основната причина за решението му.

След случилото се в Люксембургската градина Амблър не се съмняваше, че представителствата на „Консулски операции“ тук и по света щяха да бъдат нащрек за Таркин. Колкото и парадоксално да е, това беше ситуация, която можеше да използва.

Донякъде беше въпрос на увереност какво точно търсиш, а Амблър знаеше много добре. Той знаеше, че чиновническите услуги, предлагани от консулската служба на улица „Сен Флорентен“ №2, са идеално прикритие за пункта на „Консулски операции“. Злочести американски туристи с изгубени паспорти се редяха на опашки на приземния етаж и попълваха формуляри, раздавани от чиновник, който имаше вид на погребален агент. Що се отнасяше до чужденците, никой не трябваше да се обнадеждава. Молбите за визи се обработваха със скоростта на охлюв, страдащ от Паркинсон.

Никой от посетителите или редовните служители не се и замисляше какво се случваше на горните етажи; защо те настояваха за отделна служба по почистването от тази, наета от визовите и паспортни отдели, защо използваха отделни входове и изходи. Горните етажи: „Консулски операции“, сектор Париж. Царство, в което, както новата информация от Фентън беше потвърдила, един бивш агент под прикритие, наречен Таркин, имаше издадена заповед „неспасяем“.

Щеше да се опита да влезе в бърлогата на лъва — но само ако беше сигурен, че лъвът не е там.

Въпросният лъв се казваше Кийт Левалски, пълен мъж на шестдесет години, който управляваше парижкия сектор на „Консулски операции“ с железен юмрук и ниво на параноя, което повече би подхождало на Москва в средата на двадесети век, отколкото на съвременна Западна Европа. Чувствата на негодувание и дори презрение, които Левалски вдъхваше сред подчинените си, му бяха напълно безразлични; онези, на които той докладваше, гледаха на него като на солиден мениджър с досие, в което липсваха значителни провали. Беше се издигнал дотам, докъдето желаеше, и питаеше по-големи амбиции. Амблър го познаваше само по репутация, но тази репутация беше застрашителна и Амблър нямаше намерение да я изпитва на собствен гръб.