Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Всичко беше в ръцете на Лоръл.

Дали не беше допуснал грешка — поставяше ли я в опасност? Но не можеше да измисли друг начин, за да извърши онова, което му беше необходимо.

Той се настани в близкото кафене и погледна часовника си. Ако Лоръл беше успяла, резултатите трябваше да проличат всеки момент.

А ако се беше провалила? Заля го вълна студен страх.

Инструкциите, които й даде, бяха подробни и тя ги беше запомнила изцяло. Но тя не беше професионалист, дали можеше да импровизира, да се справи с неочакваното?

Ако всичко беше протекло според плана, тя вече щеше да се е обадила от американското посолство на авеню „Габриел“ №2. Амблър би го направил сам, но не можеше да поеме риска, в случай че телефонната централа на консулството беше оборудвана с гласови анализатори. Но дали тя беше успяла да го стори?

Бяха обсъдили различни сценарии, различен претекст, различни евентуалности. Тя трябваше да се представи на отдела „Връзки с обществеността“ като лична асистентка на известен музеен куратор, включен в международната програма „Партньорство между музеите“, който я беше изпратил да получи графика за предстоящо събитие. Претекстът беше толкова прост и незапомнящ се. Беше достатъчно лесно да съберат правдоподобни подробности от уебстраницата на посолството. Освен това Амблър разчиташе на факта, че отделът на посолството по културните въпроси беше дезорганизиран до степен на дисфункционалност. Служителите непрекъснато застъпваха дейностите си, редовно дублираха или напълно забравяха разни административни задачи. Асистентката на куратора най-вероятно щеше да бъде изпратена на четвъртия етаж, докато се изясни очевидната грешка в комуникациите. По време на престоя си там тя щеше да помоли да използва някой телефон, за да се обади на шефа си и да му обясни объркването.

После инструкциите й бяха да набере номера, предоставен й от Амблър, и използвайки специалния жаргон, както той я беше подготвил, да извика спешно Кийт Левалски. В посолството беше пристигнал високопоставен представител на Държавния департамент от Вашингтон, който желаеше незабавна среща с господин Левалски. Телефонната централа на консулството щеше да удостовери автентичността на обаждането, като произлизащо от американското посолство; използваните специални думи и фрази щяха да предадат спешността.

Задачата на Лоръл не изискваше много актьорска игра, но изискваше огромна прецизност. Можеше ли да го направи? Беше ли го направила?

Амблър отново погледна часовника си, опитвайки се да не мисли за всички неща, които биха могли да се объркат. Пет минути по-късно, докато наблюдаваше как застаряващият, дебел бюрократ излиза забързано от консулството и се шмугва в лимузина, той почувства облекчение. Тя го беше направила.

А той дали щеше да се справи?

Още щом лимузината зави зад ъгъла, Амблър закрачи към сградата с вид на изтощен, но решителен човек.

— Молби за паспорти наляво, молби за виза надясно — посрещна го отегчен мъж в униформа. Той седеше зад бюро, сякаш излязло от училищна стая. Върху него имаше чаша с моливи — предварително подострени, дълги три инча и половина, лесно изтриваеми моливи. Вероятно изхабяваше две дузини на ден.

— Официална работа — изсумтя Амблър на униформения мъж, който го насочи навътре с безцеремонно кимване. Без да обръща внимание на опашките пред другите гишета, Амблър отиде до секцията по „Официални запитвания“. Зад гишето стоеше едра млада жена с предварително изготвен списък на канцеларски материали. Тя отбелязваше нужното й в празните кутийки.

— Тук ли е Арни Кантор? — попита Амблър.

— Само секунда — отвърна жената. Той я наблюдаваше как бавно изчезна зад една врата. Минута по-късно към гишето се приближи младеж с компетентен вид.

— Вие ли търсите Арни Кантор? — попита той. — За кого да му предам?

Амблър завъртя очи.

— Той или е тук, или го няма — каза той с върховно отегчение. — Да започнем с това.

— В момента не е тук — внимателно отвърна младежът. Косата му беше подстригана късо — умерено късо, а не по войнишки — и имаше открития вид, който младшите агенти под прикритие така упорито култивираха.

— Което означава, че е в Милано и пощипва принчипесата? Не, не отговаряй на това.

Лицето на младежа засия в неволна усмивка.

— Не бях чувал да я наричат така — измърмори той. После хвърли на Амблър леко пресилен поглед на пълна искреност. — Може би аз мога да ви помогна?