Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

В един часа Дешен излезе с широка крачка от сградата, а на лицето му беше изписан целеустремен израз. Дали отиваше да обядва в някой от близките ресторанти? Всъщност той влезе в метростанцията на Военното училище — странен ход за генералния директор на могъща международна агенция. Дешен, подозираше Амблър, беше човек, който обичайно се придружаваше от антураж — посетители на високо ниво, служители, колеги, нуждаещи се от отделено време — и който пътуваше със стил. Положението му в ООН го правеше особена личност. Когато такъв човек влизаше в метрото, действието му носеше полъх на хитро бягство.

Амблър се замисли за лицето на мъжа, което видя през улицата същата сутрин — нямаше признак за особен стрес или за намерения за рисковано рандеву.

Той проследи администратора на ООН, докато той си проправяше път на юг към Бусико, последва го, когато той излезе от спирката на метрото, когато закрачи към края на пресечката, зави наляво и се озова на тиха жилищна улица с класически парижки сгради, извади ключовете си и влезе в една от къщите.

Значи така, това приличаше на класическа форма на френска афера. Онова, в което Дешен беше въвлечен, включваше както хитро бягство, така и рутина. Той имаше любовна връзка, и то без съмнение от доста отдавна. Застанал от другата страна на улицата, Амблър извади специалните си очила и се взря в прозорците на неугледната сграда от очукан от времето варовик. Светна прозорец със спуснати пердета на четвъртия етаж и това му подсказа, че е апартаментът, в който Дешен беше влязъл. Амблър погледна часовника си. Беше един и двадесет. Видя фигурата на Дешен, очертана като сянка на фона на спуснатите завеси. Беше сам, любовницата му вероятно беше бизнес дама и още не беше пристигнала. Може би щеше да пристигне в един и половина, а дотогава Дешен щеше да се изкъпе. Имаше твърде много „може би“. Инстинктите на Амблър му казваха да действа незабавно. Той чувстваше малкия глок, полегнал удобно и невидимо в кобур на колана му. Беше забелязал цветарски магазин на ъгъла; няколко минути по-късно позвъни на апартамента на четвъртия етаж с букет елегантно опаковани цветя в ръка.

— Да? — каза глас няколко секунди по-късно. Амблър усещаше предпазливостта в гласа на Дешен дори през прашенето на домофона.

— Livraison.

— De quoi?

— Des fleurs.

— De qui?

Гласът на Амблър беше отегчен, безразличен.

— Monsieur. J’ai des fleurs pour M. Benoit Deschesnes. Si vous n’en voulez pas…

— Non, non. — Вратата зажужа. — Troisième étage. A droit. 11 11 — Доставка. — Каква? — Цветя. — От кого? — Нося цветя за господин Беноа Дешен. Ако не ги искате… — Трети етаж. Вдясно. (фр.) — Б.пр.

Амблър влезе.

Сградата беше в лошо състояние, обувки с твърди подметки десетилетия наред бяха търкали стъпалата, а перилата бяха счупени на няколко места. Не беше типът сграда, който Дешен или любовницата му биха избрали за постоянно жилище, сигурен беше Амблър, но се поддържаше лесно и разноските не се отразяваха значително на месечния им бюджет.

Когато Дешен се появи на вратата, видя срещу себе си почтен мъж в зимно палто, с букет цветя в лявата ръка. Амблър едва ли изглеждаше като доставчик на цветя, но откритата му, приятна усмивка вдъхна увереност на французина и той отвори широко вратата, за да вземе букета.

Амблър захвърли цветята и протегна десния си крак през прага. В дясната си ръка държеше пистолета, насочен в корема на французина.

Французинът изкрещя, опитвайки се да затръшне тежката дървена врата. В същото време Амблър се спусна с раменете напред и вратата безпомощно се разтвори.

Французинът отстъпи няколко крачки с пребледняло лице. Амблър видя как отчаяно оглежда стаята за нещо като оръжие или щит. С бързи движения Амблър затвори вратата зад себе си и сложи предпазната верига и резето със свободната си ръка — така нямаше да ги безпокоят.

После пристъпи към Дешен, като го накара да влезе във всекидневната.

— Мълчете или ще използвам това — каза той на английски. Трябваше да внуши превъзходството си.

Както предвиждаше, Дешен беше сам. Зимната светлина струеше през широкия прозорец срещу вратата и хвърляше сребристо сияние над бедно обзаведената всекидневна. Имаше лавица с няколко книги и масичка за кафе, отрупана с вестници, документи, списания. Преди малко беше предимство, че цялата стая се виждаше от улицата, сега това беше неудобство.

— Спалнята? — попита Амблър.

Дешен посочи с глава наляво и Амблър го застави да отиде там.