Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— А аз пък дори не знам кой съм. Страхотна двойка сме. — Той потърси очите й и двамата си размениха леки усмивки.

— Продължавай да махаш с крака — каза Лоръл. — Не поглеждай надолу, гледай напред. Дошъл си тук по някаква причина. Не го забравяй.

По някаква причина. В името на Бога се надяваше, че е правилната.

След малко решиха да се поразходят на чист въздух и се озоваха на открития площад на центъра „Помпиду“. Лоръл беше очарована от зданието — огромно стъклено чудовище, чиито вътрешности се виждаха. Докато вървяха към него след тълпата, брулени от зимния студ, настроението й сякаш се повдигна.

— Прилича на гигантска кутия светлина, която се носи над площада. На великанска детска играчка с всички тези ярко оцветени тръби наоколо. — Тя направи пауза. — Не прилича на нищо, което съм виждала преди. Да отидем по-близо до сградата.

— Разбира се. — Амблър се любуваше на нейната радост. Но същевременно използваше възможността да потърси в безкрайните прозорци отраженията на мъжа в тъмния костюм и жената с палтото. Този път никъде не ги видя. Имаше само един миг, в който Амблър чу вътрешния си предупредителен сигнал — набързо зърнатото отражение на мъж с къса коса, красиви, но почти жестоки черти, очи, които търсеха твърде напрегнато, твърде очаквателно, твърде отчаяно.

Не се успокои много, когато осъзна, че мъжът всъщност е самият той.

В седем и половина следващата сутрин американската двойка поздрави мъжа на рецепцията с жизнерадостно bonjour. Служителят се опита да ги насочи към закусвалнята на подземния етаж, но Амблър отклони поканата, като му обясни, че ще закусят по американски. Отправиха се към кафенето зад ъгъла, на улица „Рамбюто“, което беше набелязал предната вечер. Настаниха се на маса с изглед към улицата, така че Амблър да вижда добре входа на жилищна сграда 120. Сетне започна наблюдението.

Бяха се наспали добре. Сега тя изглеждаше бодра и свежа, готова за онова, което ги очакваше.

Поръчаха обилна закуска. Кроасани, яйца на очи, портокалов сок, кафе. Амблър излезе за малко, за да купи „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от близката будка.

— Ще се наложи да поседим тук известно време — тихо каза той. — Нека не бързаме.

Лоръл кимна и отвори вестника върху масата от ковано желязо.

— Новините от света — каза тя. — Но питам се, от кой свят? Кой от двата свята, за които ми разказа?

Той погледна заглавията. Най-различни бизнес и политически лидери бяха направили обръщения на годишната среща на Световния икономически форум в Давос, Швейцария, а настояванията и исканията им бяха надлежно отразени и анализирани. „Фиат“ беше ударен от стачка, разстроила производството във фабриките на автомобилостроителя в Торино. Бомба беше избухнала по време на религиозен фестивал в Кашмир, за което обвиняваха индуски екстремисти. В Кипър се бяха провалили преговори.

Нещата много са се променили , язвително си помисли Амблър.

Както се оказа, не се наложи да стоят дълго. Дешен се появи около осем часа, с куфарче в ръка, и огледа улицата набързо, преди да потъне в черната лимузина, която беше пристигнала за него.

Амблър, заслепен от отражението на слънцето в прозореца на кафенето, се взря напрегнато в лицето на мъжа. Но то му каза твърде малко.

— Извинявай, мила — каза Амблър на висок глас. — Май оставих пътеводителя в хотела. Ти закуси, а аз ще ида да го взема.

Лоръл, която не беше виждала снимка на Дешен, го погледна объркано за секунда, но само за секунда. Сетне засия срещу него.

— Много ти благодаря, слънчице, това е толкова мило. Тя почти се наслаждаваше на това, помисли си Амблър.

Подаде й списък за пазаруване — все неща, които щяха да са им необходими — и изчезна.

Няколко минути по-късно Амблър влезе в спирката на метрото на същата улица; Дешен най-вероятно се беше отправил към офиса си — нищо в изражението му не подсказваше, че този ден ще бъде по-различен, — затова Амблър взе метрото до станцията на Военното училище. Спирката се намираше близо до регионалния офис на МААЕ, който се помещаваше в масивна модернистична сграда на площад „Фонтеноа“, на една пресечка от авеню „Ловендал“, точно срещу Айфеловата кула. Околността беше живописна, самото здание — не. До голяма степен съобразена с офис изискванията на ЮНЕСКО, сградата беше заобиколена от стоманена ограда и излъчваше отблъскващата аура на средновековния модернизъм — конфигурация от трегери, стъкло и камък, проектирана не да приветства, а да вдъхва смущение. Амблър се превърна в обикновен турист на площад „Комброн“, като се взираше през компактните професионални очила бинокли и от време на време хранеше гълъбите с трохите от сладкиш, закупен от уличен търговец. Въпреки разсеяния му и безразличен вид нито един човек не напускаше площада незабелязано.