Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Той сериозно кимна; лицето му приличаше на маска.

— Трудно ли е?

Беше ли трудно да убива? Амблър не си беше задавал този въпрос от години. Но имаше свързани с това въпроси, които витаеха в съзнанието му и не му даваха мира. Какво му струваше да убива — колко струваше в паричната единица на човешката душа? Какво му струваше на него?

— Не съм сигурен как да ти отговоря — тихо отвърна той. Лоръл изглеждаше засрамена.

— Съжалявам. Просто съм работила с пациенти, които изглеждаха увредени заради вредата, която бяха нанасяли на други хора. Не изглеждаха уязвими — повечето от тях бяха минали през интензивни психологически тестове, преди да получат назначенията си. Но приличаха на керамична ваза с тънка като косъм пукнатина. На външен вид са изключително здрави, докато изведнъж не се разбият на парчета.

— Такава ли беше клиниката на остров Париш? Кутия, пълна с парчета от керамични войници?

Тя отговори веднага.

— Понякога така изглеждаше.

— И аз ли бях един от тях?

— Разбит? Не, не разбит. Може би поочукан. Сякаш са се опитвали да те пречупят, но ти просто не си се счупил. Трудно е да се изрази с думи. — Тя се взря в очите му. — Но през кариерата си е трябвало да вършиш неща, които никак не са били лесни.

— Имах инструктор в „Консулски операции“, който казваше, че в действителност съществуват два свята — бавно рече той. — Светът на оперативния агент, който е свят на убийства и жестокости и всевъзможни хитрости и измами. Но това е и свят на скуката — безкрайното еднообразие на изчакване и планиране, на непредвидени случайности и неосъществени клопки. Но бруталността е реалност. Това, че е съвсем обичайна, не я прави по-малко реална.

— Всичко това изглежда толкова безсърдечно. Толкова студено. — Гласът на Лоръл звучеше дрезгаво.

— А има и друг свят, Лоръл. Нормалният свят, ежедневният свят. Това е мястото, на което хората стават сутрин, за да се отдадат на почтената си работа, да се борят за повишения, да пазаруват подаръци за рождените дни на синовете си, да се обаждат на дъщерите си в далечни колежи. Това е свят, в който помирисваш плодовете в супермаркета, за да видиш дали са узрели, търсиш рецепта за сладкиш с портокалово сладко, защото е било на промоция същия ден, и се притесняваш да не закъснееш за първото причастие на внучката си. — Той направи пауза. — И работата е там, че понякога тези два свята се преплитат. Представи си, че някакъв човек се подготвя да продаде технология, която може да бъде използвана за убийството на стотици хиляди, дори милиони хора. Сигурността на нормалния свят, света на обикновените хора, зависи от това да се попречи на лошия да успее. Понякога това означава да се предприемат необичайни мерки.

— Необичайни мерки — повтори тя. — Звучи като лекарство.

— Може би е нещо като лекарство. При всички положения е по-скоро лекарство, отколкото полицейска работа. Защото там, където аз работех, имахме едно простичко кредо: ако действахме по полицейските правила, щяхме да загубим позиции, които не можехме да си позволим да загубим. Щяхме да загубим войната. А война имаше. Под повърхността на всеки голям град по света — Москва, Истанбул, Техеран, Сеул, Париж, Лондон, Пекин — се водеха битки във всяка минута на всеки ден. Ако нещата се движат, както се предполага, хората като мен прекарват живота си в работа за хората като теб, предпазвайки тази битка от избухване на повърхността. — Амблър млъкна.

Толкова много други въпроси оставаха без отговор, може би отговор изобщо нямаше. Дали Беноа Дешен беше част от тази война? Можеше ли всъщност да убие този човек? Трябваше ли? Ако разузнаването на Фентън беше вярно, Беноа Дешен предаваше не само собствената си страна, не само Съединените щати, но и всички хора, чийто живот щеше да се окаже застрашен от ядрените оръжия, попаднали в ръцете на обезумели диктатори.

Лоръл наруши тишината.

— А ако нещата не се движат? Ако не се движат, както се предполага?

— Тогава голямата игра просто се превръща в друга игра, с изключение на това, че в нея се играе с човешки животи.

— Ти все още вярваш в това — отбеляза Лоръл.

— Вече сам не знам в какво вярвам — каза той. — На този етап се чувствам като анимационно животно, което тъкмо е изхвърчало от скала и ако не продължава да маха с крака във въздуха, ще се строполи в пропастта.

— Чувстваш се ядосан. И изгубен.

Той кимна.

— И аз така се чувствам — сякаш разсъждаваше на глас тя. — Но чувствам и нещо друго. Сега усещам, че имам някаква цел. За пръв път в живота ми сякаш всичко има смисъл. Нещо се е счупило и трябва да се поправи и ако ние не го сторим, няма кой друг. — Тя млъкна. — Не ме слушай, не знам какво говоря.