Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Най-накрая двамата с Лоръл се качиха в такси, прибраха багажа си от гара Север и се регистрираха в стая на третия етаж в хотел „Дебор“.

Хотелът беше леко усоен, килимите излъчваха слаба миризма на мухъл. Но Лоръл не предяви претенции. Амблър трябваше да я спре, преди да е започнала да разопакова багажа.

Той отвори куфарчето, което плешивият мъж му беше дал. Частите на пушката ТЛ-7, която беше поискал — разглобяем снайпер, използван от ЦРУ, — бяха стабилно обезопасени в специални отделения, укрепени с твърда черна пяна. Пистолетът „Глок“-26 — компактно 9-милиметрово оръжие — също беше на място. Документите, които беше пожелал, се намираха в страничния джоб.

Онова, което Амблър търсеше, беше точно онова, което не се виждаше. Отне му малко време да го открие. Първо внимателно обследва външната страна на куфарчето. После махна черната пакетираща пяна и опипа всеки инч от вътрешната облицовка на куфарчето с върховете на пръстите си. Не усети нищо необичайно. Почука с нокти по дръжката и огледа външните шевове за следи от намеса. Най-накрая се върна към черната пяна и започна да я стиска, докато не напипа малка бучка. Разряза двата слоя с помощта на джобно ножче и откри онова, което търсеше. Предметът беше лъскав и объл, приличаше на витаминозно хапче, увито във фолио. Всъщност това беше миниатюрен GPS предавател. Малкото устройство беше проектирано да сигнализира за местоположението си, изпращайки радиосигнали на специална честота.

Докато Лоръл Холанд се взираше озадачено в него, Амблър започна да изследва хотелската стая. Под прозореца имаше малък диван на зелени флорални мотиви, с възглавница за сядане над извитите, имитиращи лапи крака. Той вдигна възглавницата и скри предавателя отдолу. Ако се съдеше по натрупания прах и изпуснатите монети, сигурно беше първият човек, който я вдигаше от една година насам; съмняваше се, че някой ще я вдигне отново поне в продължение на още толкова време.

После взе куфарчето и другия си багаж и даде знак на Лоръл да вземе своя. Излязоха от стаята безмълвно. Лоръл го следваше покрай редицата асансьори и зад чупката на коридора, до неугледния служебен асансьор, чийто стоманен под не беше застлан с мокет. Стигнаха до партера и се озоваха пред задна площадка за доставки. В този час беше безлюдно. Той я поведе през широката стоманена врата до рампа, която ги изведе в странична алея.

Няколко минути по-късно двамата взеха такси до хотел „Бобур“ на улица „Симон Льофран“, съвсем близо до центъра за изкуство и култура „Помпиду“. Това беше идеалното място за американски туристи, интересуващи се от модерно изкуство, и се намираше на един хвърлей от апартамента на Дешен. Отново нямаше проблем да си наемат стая — все пак беше януари — и отново той плати в брой с твърда валута, която беше взел от агента в Саурландс. Да използва кредитната карта на името на Мълвани означаваше да изстреля сигнална ракета. Хотелът не беше хубав. Нямаше ресторант, а само малка закусвалня в подземно помещение. Но таванът в спалнята беше с дебели дъбови греди, а удобната баня с голяма вана. Той се почувства в безопасност — онази безопасност, която даваше анонимността. Лоръл изпитваше същото.

Тя първа наруши тишината.

— Щях да те питам за какво беше всичко това. Но мисля, че се досещам.

— Да се надяваме, че е ненужна предпазна мярка.

— Имам чувството, че не ми казваш много неща. И сигурно трябва да съм ти благодарна за това.

Двамата се настаниха в приятна тишина. Беше ранна вечер след дълъг ден, но Лоръл искаше да излязат на вечеря. Докато тя си вземаше душ, Амблър нагря малката ютия и старателно ламинира снимката й в паспорта. Американските паспорти бяха трудни за подправяне заради материала, от който бяха направени — хартията, филмовото покритие, холографската метална лента се контролираха много строго. Което означаваше, че доставката на Фентън най-вероятно се дължеше на любезното съдействие на сподвижниците му от правителството.

Лоръл излезе от банята, свенливо покрита с хавлиена кърпа, и леко го целуна по бузата.

— Ще вечеряме и ще си легнем рано. Утре може да закусим в някое от кафенетата на ъгъла. Мъжът, когото търся, живее на няколко пресечки от тук.

Тя се обърна и го погледна, сякаш се колебаеше дали да го попита нещо. Нещо, което беше важно за нея. Той я окуражи с очи.

— Хайде. Можеш да ме питаш. Каквото и да е, стига да изтрие този разтревожен израз от лицето ти.

— Убивал си хора, нали? Имам предвид, докато си работил за правителството.