Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Младежът лежеше потопен до гърдите във вода, над която се издигаше пара, и гледаше телевизия „Караоке“ с наркотизиран поглед. Поразбуди се, когато Таркин се приближи до него, облечен, извадил шестинчов титаниев боен нож с назъбено острие. Племенникът се оказа доста общителен, след като по скалпа му бяха направени няколко разреза и кръвта от това силно кръвоснабдено място започна да къпе лицето му. Таркин знаеше какъв ужас обзема човек, чиято собствена кръв се стича в очите му.

Подозренията, които се бяха зародили у Таркин, започнаха да се потвърждават. „Разузнаването“ в досието беше скалъпено от политическите противници на Лун — коварно преплитайки достатъчно верни подробности за други престъпници, за да се създаде привидна правдоподобност. Но това водеше до още по-голяма мистерия. Как тази груба дезинформация си беше проправила път в разузнавателната мрежа на „Консулски операции“? Как Отделът за политическа стабилизация се беше подлъгал в тази бъркотия от измами?

Този тип разузнавателни капани бяха до болка познати на професионалистите — враговете неизменно правеха всичко възможно, за да донесат на противника си беди. При липса на потвърждение от трети, незаинтересовани страни нито едно такова твърдение не би се приело за достоверно. Почти трябваше да се очаква, че застрашените от новия реформистки политик ще искат да го компрометират, като разпространяват лъжи. Аналитичният провал на Отдела за политическа стабилизация беше неочакван и нямаше обяснение.

Обзелите го емоции бяха кипящи и опасни. Опасни за други, опасни, неясно осъзнаваше той, за самия него.

Когато се събуди, Амблър се чувстваше дори по-изтощен от преди да си легне и това нямаше нищо общо с приглушения рев на реактивните самолети от близкото летище. Изпитваше усещането, че се е приближил към някакво разкритие от голяма важност; мисълта витаеше из главата му като сутрешна мъгла, а сетне се разпръсна също толкова бързо. Очите му бяха възпалени, главата му пулсираше като при махмурлук, а не беше пил нищо.

Лоръл вече беше станала и се беше облякла в панталони цвят каки и мека бледосиня риза. Той погледна часовника на нощното шкафче, за да се увери, че не закъснява.

— Имаме много време, няма да изтървем полета ни — каза тя, докато той се насочваше към банята.

— Полета ни?

— Идвам с теб.

— Не мога да ти позволя. Не знам какви са опасностите и не мога да те изложа на…

— Приемам, че ще има опасности — прекъсна го Лоръл. — Затова се нуждая от теб. Затова ти се нуждаеш от мен. Мога да ти помогна. Ще ти пазя гърба. Ще бъда допълнителен чифт очи.

— И дума да не става, Лоръл.

— Знам, че съм аматьор. Но затова няма да ме търсят. Пък и ти не се страхуваш от тях. Ти се страхуваш от себе си. И именно там аз мога да направя нещата по-лесни, вместо по-трудни.

— Как ще се примиря със себе си, ако нещо ти се случи там?

— Как ще се примириш, ако нещо ми се случи тук, а ти не си наоколо?

Той остро я изгледа.

— Аз ти причиних това — повтори отново Амблър с едва прикрит ужас. Но не изрече безмълвно напиращия отвътре въпрос: Кога ще свърши?

Лоръл говореше тихо, но твърдо.

— Не ме изоставяй.

Амблър обви лицето й с длани. Предложението й беше лудост. Но то можеше да го спаси от друга форма на лудост. А в думите й имаше истина: докато се намираше на друг континент, той нямаше да е способен да я защити от онези, които застрашаваха живота й.

— Ако нещо ти се случи… — започна той. Не беше изречение, което трябваше да довърши.

Погледът й беше стоманен и безстрашен.

— Ще си купя четка за зъби от летището — каза тя.

Париж

Докато влакът спираше на гара Север, Амблър бе обзет едновременно от пулсиращ поток неспокойна бдителност и вълна носталгия. Миризмите на мястото — той помнеше всеки град по отличителния му мирис — го върнаха с пълна сила към деветте месеца, които беше прекарал тук като младеж, девет месеца, през които беше съзрял по-бързо, отколкото през предхождащите ги пет години. Той остави куфара си в помещението за багаж и влезе в Града на светлините през огромния портал на железопътната гара.

Като предпазна мярка пътуваха разделени. Той отлетя до Брюксел, използвайки документите за самоличност на името на Робърт Мълвани, предоставени му от Фентън, и пристигна тук с редовния влак. Тя използваше паспорт, който Амблър преправи от набързо закупен документ на „Тремънт Авеню“ в Бронкс — името, Лурдес Ескивел, не беше най-подходящото за светлооката американка, но щеше да свърши работа на едно натоварено летище. Сега той погледна часовника си и закрачи през тълпата на гарата. Лоръл седеше в чакалнята, точно както се бяха уговорили, и очите й се озариха, когато срещнаха неговите.