Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— По пътя насам спрях — прошепна тя. Изтърколи се от леглото, изправи се на крака и донесе пакета, с който беше пристигнала.

Сърцето на Амблър лудо препусна при вида на голото й тяло, очертано като силует на фона на спуснатите завеси. Господи, беше толкова красива.

Тя извади нещо от найлоновата торбичка и му го подаде. Голяма, тежка книга.

— Какво е това? — попита Амблър. Тя се опита да сдържи усмивката си.

— Виж сам.

Той включи нощната лампа. Беше луксозно подвързан годишник с логото на колежа „Годард“, щамповано на предната корица, все още в оригиналната си, вакуумирана опаковка. Очите му се разшириха.

— Девствен — каза тя. — Недокоснат, непроменен, неподправен. — Подаде му го. — Това е твоето минало. Това е нещо, до което не биха могли да се доберат.

Значи беше спряла до колежа „Годард“.

— Лоръл — прошепна той. Почувства прилив на благодарност и на нещо друго, нещо дори по-силно. — Направила си го за мен.

Тя го погледна изпитателно, а в очите й се таеше болка и нещо като любов.

— Направих го за нас.

Амблър пое книгата в ръце. Беше стабилен, подвързан том, който бе създаден да преживее десетилетия. Лоръл му вярваше безрезервно, тя дори не бе изпитала нужда да отвори годишника сама.

Устата му пресъхна. Лоръл беше открила начин да пробие лъжите, да разобличи коварната измама. Лоръл Холанд. Моята Ариадна.

— Мили боже — каза той. Гласът му преливаше от удивление.

— Ти ми каза къде си учил, в кой курс си бил и аз се замислих. Начинът, по който са опитали да изтрият миналото ти — сметнах, че са направили достатъчно, за да заблудят случайния детектив. Но не са могли да постигнат повече от това.

Неуловимата струйка дим на трето лице, множествено число: Те. Словесно платнище върху бездна от несигурност. Амблър окуражително кимна.

— Просто има твърде много неща, нали така? Мислих за това. Същото е като да минеш набързо с прахосмукачката, когато чакаш гости. Може би всичко изглежда спретнато. Но винаги остава по нещо — прах под килима, празна опаковка под дивана. Просто трябва да погледнеш. Така че те може и да са променили компютърния архив на колежа. Но когато отидох в книжарницата към колежа, купих екземпляр от годишника на твоята година. Истинския, физически предмет. Платих шестдесет долара за него.

— Мили боже — повтори Амблър. Сърцето му се беше качило в гърлото. Той разкъса вкоравеното от годините вакуумирано найлоново покритие с нокът и се облегна назад в леглото. От годишника се носеше синтетичната миризма на скъпо издание — мастило и дебела, твърда хартия. Разлисти страниците, усмихвайки се на увековечените стари щуротии — прословутата шега с тиквата, въведената в библиотеката крава, чиято опашка се триеше в картотеката. Онова, което най-много го впечатли, беше колко кльощави изглеждаха хлапетата. Както и той сигурно е изглеждал.

— Заляха те спомени, нали? — сгуши се в него Лоръл.

Сърцето на Амблър ускори ход, докато той бавно разгръщаше книгата. В тежестта и солидността й имаше нещо успокоително. Мислите му се върнаха към откритото му двадесет и една годишно лице и цитата, който беше написал под фотографията си — цитат от Маргарет Мийд, който по някаква причина го беше впечатлил дълбоко по онова време. Все още помнеше думите наизуст: „Никога не се съмнявайте, че малка група от мислещи, отдадени на делото хора може да промени света. Наистина само такива хора са го променяли.“

Амблър стигна до буквата „А“ в азбучния показалец и прокара пръст надолу по колоната от малки, правоъгълни, черно-бели образи — калейдоскоп от разрошени коси и скоби за зъби. АЛЕН, АЛГРЕН, АМАТО, АНДЕРСЪН, АНДЕРСЪН, АСАРИЯ.

Фотографиите бяха изложени в пет редици на страница, с по четири лица на всеки ред. Нямаше съмнение къде би трябвало да стои снимката на ХАРИСЪН АМБЛЪР.

Нищо. Нямаше празно пространство. Нямаше надпис ЛИПСВА ФОТОГРАФИЯ. Просто лицето на друг студент, когото бегло си спомняше.

Амблър почувства замайване.

— Какво има? — попита Лоръл. Когато погледна мястото, върху което беше замръзнал пръстът му, тя се вцепени.

— Взела съм грешен годишник — каза. — Объркала съм годините, нали? Толкова съм глупава.

— Не — изхриптя Амблър. — Годината не е грешна… грешката съм аз. — Той шумно издиша, затвори очи и отново ги отвори със силното желание да види нещо, което не беше видял преди. Нещо, което не беше там, за да бъде видяно.

Не беше възможно.

Забързано, отчаяно той прелисти индекса. АЛЪН. АЛГРЕН. АМАТО. АНДЕРСЪН.