Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Лоръл — каза той. — Кога се случи това?

— Преди двадесетина минути. — Хладнокръвието се беше изпарило от гласа й.

Дванадесет слоя лак. Дванадесет слоя ужас.

— Слушай ме много внимателно. Трябва да си тръгнеш незабавно.

— Но…

— Трябва да си тръгнеш незабавно. — Той й даде прецизни инструкции. Лоръл трябваше да откара колата си до някой автосервиз, да им каже, че кормилната част се нуждае от реглаж, и да отпътува, с каквато кола й дадат в замяна. Това беше евтин и лесен начин да си подсигуриш автомобил, който не може да бъде проследен.

Сетне трябваше да отпътува нанякъде — на място, с което нямаше никаква връзка.

Тя слушаше и повтаряше детайлите — Амблър усещаше, че тя попива всичко, успокоява се, като превежда заплахата в поредица от процедури, които трябва да бъдат приложени.

— Ще го направя — каза Лоръл и дълбоко си пое дъх. — Но трябва да те видя.

— Това е невъзможно — внимателно отвърна той.

— Иначе не бих могла да го сторя — заяви тя, изказвайки факт, а не отправяйки молба. — Аз просто… — поколеба се. — Аз просто не мога.

— Утре напускам страната — обясни й Амблър.

— Значи ще те видя тази вечер.

— Лоръл, не мисля, че това е добра идея.

— Имам нужда да те видя тази вечер — повтори Лоръл със сурова решителност.

По-късно същата вечер в мотел близо до летище „Кенеди“ Амблър стоеше в стаята си на двадесетия етаж — беше настоявал за висок етаж с изглед на север — и изучаваше трафика по улица 140 в Ямайка, Куинс, през завесата на лошото време. Дъждът валеше на струи вече час, наводняваше канавките и оставяше хлъзгава пелена по пътищата. Макар да не беше толкова студено като в Монреал, времето беше хладно и ставаше още по-неприятно от влагата. Лоръл му каза, че ще пътува с кола, а навън не беше за шофиране. Въпреки това беше в приповдигнато настроение от перспективата да я види. Когато на човек му беше истински студено, той се питаше дали отново някога ще се стопли. Точно в момента Амблър чувстваше, че тя беше единственото нещо, което можеше да му върне топлината.

В 11 вечерта, примижал през бинокъла си, той видя взетия под наем седан, „Форд Таурус“, обстрелван от пороя. Някак разбра, че е Лоръл, още преди да зърне разрошената й кестенява коса през предното стъкло. Сега тя постъпи според инструкциите: изчака минута пред хотела, после отново се включи в трафика, отиде до следващия изход и обърна в другата посока. От високия си етаж Амблър виждаше като на длан колите, които я заобикаляха. Ако някой я следеше, той щеше да забележи.

Десет минути по-късно тя се върна при бетонния портал към хотела. Той й се обади по мобилния телефон, за да я увери, че няма видима опашка, и тя слезе от колата с някакъв пакет в найлонова торбичка, който стискаше, сякаш беше голяма скъпоценност. Почука на вратата му едва след няколко минути. Щом вратата се затвори зад гърба й, тя захвърли синия си анорак на пода — така подгизнал от дъжда, както само уж непромокаемите материи подгизват — и остави пакета до него. Сетне безмълвно пристъпи към Амблър и двамата силно се прегърнаха, усещайки ритъма на сърцата си. Той я стискаше, както удавник стиска спасителя си. Останаха вкопчени един в друг дълго време, почти неподвижни. После тя притисна устните си в неговите.

Той се отдръпна след няколко секунди.

— Лоръл… след всичко, което се случи… моля те, не бързай. Трябва да си предпазлива. Това не е… което искаш. — Думите му излязоха на един дъх.

Тя го гледаше, без да продума, очите й го умоляваха.

— Лоръл — сподавено каза той. — Не съм сигурен, че ние…

Амблър знаеше, че травмата създава различни форми на зависимост, че може да разкриви възприятията, емоциите. Тя все още гледаше на него като на човека, който я беше спасил; не можеше да приеме факта, че именно той я беше въвлякъл в опасна ситуация. Той също знаеше, че Лоръл изпитва отчаяна нужда да бъде успокоявана, дори да бъде притежавана. Не можеше да я отблъсне, без да я нарани, а пък не желаеше да го прави.

Изпита вина, примесена с болезнено желание, и не след дълго двамата се свлякоха на леглото — две голи тела, извиващи се, треперещи, пламтящи, които заедно създаваха топлината, за която така отчаяно копнееха. Когато най-сетне се разделиха — изтощени, останали без дъх, облени в пот, ръцете им се потърсиха и двамата преплетоха пръсти, сякаш никой от тях не можеше да понесе да бъдат изцяло отделени. Не точно сега. Не още.

След няколко минути мълчание Лоръл се обърна към него.