Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Тук вече изгубих нишката, Клей. — Норис вдигна крака на очуканата масичка за кафе. Кейстън предположи, че не е била очукана, когато от отдел „Офис оборудване и услуги“ са я доставили. Всички неща в кабинета на Норис изглеждаха малко по-износени и оръфани, отколкото възрастта им предполагаше.

— Отново повтарям, че току-що попаднах на тези находки. Но очевидно различни психолози са правили изследвания. Записваш на видеокасета как някой говори, а после забавяш филма, преглеждаш кадър по кадър и понякога забелязваш изражение, което не съответства на изказаните неща. Обектът изглежда тъжен, а после, за една прелетяла секунда, на лицето му се изписва триумф. Но това става толкова бързо, че ние изобщо не го осъзнаваме. В тази работа няма нищо мистично. Човекът просто откликва на емоции, които са толкова краткотрайни, че повечето от нас въобще не ги регистрират.

— Значи той вижда повече. Но какво точно вижда?

— Интересен въпрос. Хората, които изучават лица, са разработили определени комбинации от мускули, участващи в потиснатите емоции. Някой започва да се усмихва и задържа ъгълчетата на устата си надолу. Но когато го правиш нарочно, ти раздвижваш и мускула на брадичката си. Когато ъгълчетата на устата ти неволно се отпускат надолу, мускулът на брадичката не се движи. Или ако извикваш фалшива усмивка на лицето си, определени мускули на челото не се променят така, както трябва. Също и неосъзнати мускули във веждите и клепача издават гняв или изненада. Освен ако не си гениален актьор, освен ако не изпитваш тези емоции искрено, когато симулираш, винаги ще има едва доловими мускулни несъответствия. В повечето случаи не ги виждаме. Те са твърде незабележими за нас. Съществуват стотици начини, по които лицевите мускули си взаимодействат — сякаш гледаме живописна картина, но сме далтонисти. Виждаме всичко в оттенъци на сивото. Докато хора като Таркин виждат всички цветове.

— Това го прави проклето, страховито оръжие. — Гъстите вежди на Норис се смръщиха. Той не беше доволен от онова, което чуваше.

— Без съмнение — каза Кейстън. Не изрече подозрението, което се зараждаше в съзнанието му — че имаше връзка между тайнствените дарби на Таркин и хоспитализацията му или по-скоро изтриването на човешкото му съществуване. Все още не беше проумял логиката. Но денят тепърва започваше.

— И е работил за нас двадесет години.

— Точно така.

— А сега би трябвало да приемем, че работи срещу нас. — Норис силно поклати глава, сякаш за да заличи някаква очертала се в главата му графика. — Това не е човек, който бихме искали да стои от другата страна.

— Която и да е тази страна — мрачно отвърна Кейстън.

Сумракът на монреалския следобед мигновено се озари, когато Лоръл му се обади по телефона.

— Добре ли си? — настоятелно я попита Амблър.

— Добре съм, Хал, добре съм — каза тя, насилвайки се да звучи нехайно заради неговото спокойствие. — Всичко е добре. Леля Джил е добре. Аз съм добре. Шестдесетте й буркана с компот от праскови също са добре, не че си питал и не че някой някога ще ги яде. — Тя заглуши слушалката с ръка за миг, разменяйки няколко думи с някой близо до нея, а после каза: — Леля Джил иска да знае дали обичаш компот от праскови.

Амблър се изпълни с напрежение.

— Какво си й казала за…

— За теб? Нищичко. — Тя сниши глас. — Леля Джил мисли, че говоря с приятеля си. „Любим“, както го нарече. Представяш ли си.

— И си сигурна, че не си забелязала нищо необичайно. Нищичко.

— Нищо — каза тя. — Нищо — повтори, но твърде набързо.

— Разкажи ми за това „нищо“ — каза Амблър.

— Ами просто… наистина е нищо. Някакъв тип от компанията за нафта се обади преди малко. Обновявали информацията за клиентите си. Зададе ми цял куп глупави малки въпросчета, а после ми заразказва за употребата на нафта и попита какви уреди използваме, а когато отидох и проверих, видях, че леля Джил използва естествена газ вместо нафта, върнах се на телефона, а той вече беше затворил. Сигурно е станало някакво объркване.

— Какво беше името на компанията?

— Името? — Тя направи пауза. — Ами всъщност не ми каза.

Амблър усети как се вледенява. Разпозна белезите на подхода — невинно изглеждащото объркване, приятният професионален тон на обаждането, вероятно едно от десетките, които правеха — с гласов анализатор от другия край на слушалката.

Това беше сондаж.

Той остана безмълвен няколко секунди, не искаше да говори, докато не се успокои.