Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Нямаше АМБЛЪР.

Той продължи да разлиства книгата, докато не попадна на групова снимка на отбора на „Годард“. Спомняше си униформите, спомняше си проклетата лодка, която се виждаше на фона. Но когато прегледа фотографията, не откри себе си никъде. Млади мъже в жълтите фланелки и шорти на „Годард“. Всичките му съотборници бяха там, младежи с уверени погледи, изправили рамене, изпъчили гърди пред фотографа. Отбор от — той ги преброи — двадесет и трима студенти. Всичките познати лица. Хал Амблър не беше един от тях.

На автопилот той продължи да рови из страниците, откривайки други групови фотографии — отбори, моменти, дейности, — в които би трябвало да е участвал. Нямаше го никъде.

Думите на Озирис зазвучаха в главата му. Какво е най-простото обяснение? По-лесно е да променят съдържанието на главата ти, отколкото целия свят.

Харисън Амблър беше една лъжа. Брилянтно наслагване. Това беше живот, скалъпен от кухини, съшит от хиляди фрагменти от истинския свят и налят в нечия глава като с фуния. Богато захранване. Изкуствен живот, заменил автентичния. Поток от ярки епизоди, представени в разбъркан, непрекъснато променящ се порядък. Изтрита плоча и после пренаписана.

Амблър обви главата си с ръце, сграбчен от ужас и смайване, от чувството, че нещо му е било отнето и никога няма да се възстанови — самата му идентичност.

Когато отново вдигна очи, видя, че Лоръл се взира в него с обляно в сълзи лице.

— Не се предавай пред тях — каза тя с приглушен глас.

— Лоръл — започна той.

— Не си причинявай това — каза тя, а този път тонът й беше стоманен.

Той почувства, че се свлича вътре в себе си, като някакво астрално тяло, смазано от собствената си гравитация. Лоръл го прегърна и тихо заговори.

— Как беше онова стихче? „Аз съм никой! Кой си ти? И ти ли си никой?“ Можем да бъдем никой заедно.

— Лоръл — започна той. — Не мога да ти причиня това.

— Не можеш да причиниш това на себе си — отвърна тя. — Защото тогава те ще победят. — Тя обхвана с ръце раменете му, стисна ги, сякаш за да го върне от мястото, на което се беше отнесъл. — Не знам как да го кажа. Става въпрос за инстинкти, нали така? Понякога знаем каква е истината дори и да не можем да я докажем. Ами тогава нека ти кажа каква е истината според мен. Вглеждам се в теб и вече не се чувствам самотна — а не мога да ти опиша колко рядко изпитвам това усещане. Когато съм с теб, се чувствам в безопасност. Знам, че си добър човек. Знам го, защото, повярвай ми, познавам прекалено добре другия вид. Имах бивш съпруг, който превърна живота ми в жив ад. Трябваше да поискам ограничителна заповед срещу него, а тя не помогна особено. Онези мъже предишната нощ — видях ги как ме гледаха, сякаш съм парче месо. Не ги интересуваше дали ще живея или ще умра. Единият каза нещо за резенче от този „задник“, докато ме поваляше. Другият отвърна, че и той би се „почерпил“. Никой нямало да разбере. Това беше първото, което щеше да ми се случи. Само че не бяха предвидили теб.

— Но ако не бях аз…

— Престани! Като казваш това, сякаш казваш, че не те са виновни. Но точно те са виновните и ще си платят за това. Вслушай се в инстинктите си и ще достигнеш до истината.

— До истината — повтори той. Думите прозвучаха кухо в устата му.

— Ти си истината — каза Лоръл. — Нека да започнем с това. — Тя го придърпа към себе си. — Аз вярвам. И ти трябва да повярваш. Трябва да направиш това за мен.

Топлината на тялото й му вдъхна сили. Тя беше силна, Боже, тя беше толкова силна. Той също трябваше да възстанови силата си.

Дълго време никой не проговори.

— Налага се да замина за Париж, Лоръл — каза той накрая.

— Да избягаш или да преследваш? — Беше както въпрос, така и предизвикателство.

— Не съм сигурен. Може би да се заровя. Трябва да последвам лабиринта, където и да отива той.

— Приемам го.

— Но, Лоръл, ние трябва да се подготвим. Накрая може би ще открия, че не съм този, за когото се мисля. Че съм някой друг. Някой, който е непознат и за двама ни.

— Плашиш ме — тихо каза Лоръл.

— Може би трябва да си уплашена. — Амблър нежно взе ръцете й в своите. — Може би и двамата трябва да сме уплашени.

Сънят дойде трудно, а когато все пак го обгърна, донесе със себе си нежелани спомени от минало, което той все още вярваше, че е негово.

Лицето на майка му с грим, прикрил тъмните синини, гласът й изпълнен с болка и объркване.

— Татко така ли ти каза? Каза ли, че си отива?

— Нищо не ми е казал.