Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Амблър седна на един от лъскавите стоманени столове и изучаващо огледа гладкото румено лице на индустриалеца. Мой враг ли си? Или ще ме отведеш до врага ми?

— Какво искаш да кажеш? — Гласът на Амблър звучеше отегчено.

— Професионална тайна, а? Казаха ми, че Таркин е човек с много дарби, но аз си нямах и представа. Непознат съм, значи съществувам, а? Осъзнаваш ли, че проверихме отпечатъците ти?

Паметта на Амблър светкавично се върна към чашата вода, която Озирис му беше дал на задната седалка на бентлито. — И?

— И нищо. Нада. Ниенте. Изтрит си от всяка една база данни, която съществува. Пуснахме стандартните биометрии, всичките обичайни дигитални идентификатори и нищо не излиза. — Той започна да рецитира: — Докато по стълбите се качвах, срещнах човек, който не беше там…

— Нямаше го и днес — вметна Амблър.

— Как ми се иска да дойде да поиграем! — Червенокосият мъж се ухили, обърквайки текста на детското стихче. — Предполагам няма да се изненадаш, като ти кажа, че имаме достъп до абсолютно всички персонални досиета в Държавния департамент. Спомняш ли си Хоръс?

Амблър кимна. Хоръс беше гигантски мъж, който тренираше твърде много — ръцете му се поклащаха далеч от тялото му, докато ходеше, наподобявайки горила, а осеяният му с акне гръб говореше за злоупотреба със стероиди. Той обаче беше полезен за груби задачи в някои не дотам деликатни операции на Отряда за политическа стабилизация. Амблър беше работил с него три-четири пъти. Не бяха приятели, но се разбираха доста добре.

— Знаеш ли истинското му име?

— Не, естествено. Такива бяха правилата. Никога не ги нарушавахме.

— Аз пък го знам. Харолд Нийдерман. Шампион по борба в гимназията в Саут Бенд. Работил за екипа СОЛИС — специални операции с леко интензивен сблъсък, оженил се, получил бизнес степен след двугодишно учене в колеж във Флорида, развел се, отново се включил в операциите… но детайлите нямат значение. Важното е, че знам много неща за Харолд Нийдерман. Спомняш ли си Тритон?

Коса с меден цвят, лунички, странно тънки китки и глезени, но забележително сръчен в тихите убийства — той беше съвършен в удушаване и прерязване на гърла — онези мерки, към които се прибягваше, когато дори и нокаутираният в безсъзнание противник беше твърде шумен. Амблър кимна.

— Тритон всъщност е Феръл У. Симънс, като зад У. се крие Ует. Син на военен, прекарал по-голямата част от детството си във Висбаден и по-голямата част от тийнейджърските си години в общественото училище „Лоупн“ близо до Форт Сил, Оклахома. Между другото тази персонална информация е заровена надълбоко и не е нещо, което можеш да откриеш току-така. Но аз разполагам с вътрешни привилегии. Предполагам, това е достатъчно ясно. Затова за мен не би било трудно да науча това-онова за Таркин, нали? Но не получавам нищо. Защото ти си магьосник. — Почудата в гласа му беше неподправена. — Което, разбира се, те прави невероятно ценен като оперативен агент. Ако те заловят — не че ще го сторят, но ако все пак се случи, ти ще си нещо като шифър. Кръгче дим. Сълза в окото. Примигваш и я няма. И ето го — Човекът, който не беше там. Абсолютно нищо не те свързва с никого. Гениално!

Амблър не каза нищо за момент. Не искаше да отваря очите на Фентън. Самият Фентън не беше дребна риба. Имам много контакти : доста скромно изказване.

— Разбира се, добрият магьосник може да накара нещата да се появят отново — внимателно отбеляза Амблър. Той се обърна и надникна навън — пешеходците минаваха безмълвно, невиждащо. Можеше да използва Фентън, но дали той не беше използван от други? Ако членовете на екипа, който го търсеше, бяха научили за срещата… но засега нямаше такива признаци.

— И ти го направи, нали си тук. Имаш ли някаква представа колко си ценен? Според бившите ти колеги ти почти четеш чужди мисли. И официално не съществуваш!

— Значи затова се чувствам толкова празен отвътре — сухо каза Амблър.

— Искам да получа най-доброто. Не знам какво си направил, за да се забъркаш в неприятности. Не знам в каква каша си затънал. И не ме интересува.

— Трудно ми е да го повярвам. — Но Амблър всъщност го вярваше.

— Разбираш ли, Таркин, обичам да се обграждам с хора, които са истински, истински отличници в онова, което правят. А ти, приятелю, си извън всякакви граници. Не знам как го постигаш, но си човек, който ми легна на сърцето.

— Мислиш, че нарушавам правилата.

— Знам, че го правиш. Величието се състои в това да знаеш кога да нарушиш правилата. И да знаеш как.