Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Да? — отвърна Амблър, като се опитваше да запази гласа си любезен и невъзмутим.

— Може ли да ни снимате? — Мъжът му подаде жълт апарат за еднократна употреба, от онези, които се продаваха във всеки магазин. — Ще хванете ли и сър Джон Макдоналд на фона?

— Разбира се — отвърна Амблър, засрамен от подозренията си. — Американци ли сте?

— От Сакраменто. Бяхме тук на медения си месец. Можете ли да познаете кога беше това?

— Не мога. — Амблър се стараеше да не звучи разсеяно.

— Преди четиридесет години! — изписка съпругата.

— Ами, поздравления — каза Амблър и натисна бутона от дясната страна на апарата. Докато пристъпваше напред, за да нагласи снимката, той забеляза нещо — някакъв човек се скри зад статуята малко по-бързо, отколкото трябваше, сякаш не искаше да го забележат. Амблър беше объркан; това беше аматьорска грешка, а той със сигурност нямаше работа с аматьори.

Подаде апарата за еднократна употреба обратно на възрастната двойка и направи няколко големи крачки към основата на статуята.

Млад мъж, не, момче, вероятно на четиринадесет или петнадесет години, се сви отзад.

— Здрасти — каза Амблър с възможно най-неутрален глас.

— Здрасти — отвърна момчето.

— Какво става?

— Мисля, че се издъних — каза момчето с лек акцент от района на Квебек. То имаше голям нос и къса, четинеста руса коса, която очевидно беше изрусена.

— Обзалагам се, че можеш да се оправиш. — Очите на Амблър оставаха приковани в лицето на момчето, нащрек за всяка промяна в изражението.

— Не се предполагаше да ме виждаш. Не и преди 11 часа — каза момчето.

— Кой трябва да знае? Младежът се оживи.

— Значи няма да кажеш?

— Защо да го правя? Мислиш ли, че вече не знам?

— Ами, твоят приятел ми каза, че е изненада за рождения ти ден. Нещо като лов на съкровища може би?

— Кажи ми какво трябваше да ми кажеш. Ще се направя на изненадан. Обещавам.

— Ами, трябва — разтревожено отвърна момчето.

— Колко ти плаща? Аз ще ти платя също толкова.

Сега момчето се захили.

— Колко ми плаща? — повтори то замислено.

— Точно така.

— Четиридесет. — Момчето не ставаше за лъжец.

Амблър повдигна вежди.

— Тридесет? — Амблър продължи да го гледа скептично.

— Двадесет — поправи се най-накрая момчето.

Амблър извади двадесетачка и му я подаде.

— А сега казвай какви бяха инструкциите.

— Инструкциите бяха, че рандевуто се променя. Трябва да се срещнете в Подземния град.

— Къде?

— Пасажите под катедралата — каза момчето. — Но ако там те чака изненада, не забравяй да се престориш на изненадан.

Някой любител на метафорите би намерил факта, че под Божията църква се помещава огромен, модерен търговски център, за доста ироничен. Обеднялата англиканска епархия се беше измъкнала от нищетата, като беше продала земята отдолу. Върху тази скала ще построите божия църква , сега се превеждаше на езика на търговската ера, в която църквата бе принудена да се издържа, продавайки скалата, върху която беше построена.

Амблър тъкмо беше взел ескалатора надолу към пасажите и се опитваше да се ориентира в подобния на пещера търговски център, когато усети някой да слага ръце върху раменете му и да го завърта назад.

Изненадата за Амблър беше двойна. Той познаваше този човек, не лично, а по репутация. Всъщност много хора го познаваха. Името му беше Пол Фентън, а репутацията му беше толкова мътна, колкото очите му бяха ясни.

Пол Фентън. Изтъкнат американски индустриалец, който стана известен като основател на базирана в Тексас компания за електроника, сключила няколко големи договора в областта на отбраната. Но оттогава бизнес интересите му доста се бяха разраснали и до края на осемдесетте години той си беше спечелил лоша слава в определени кръгове заради финансиране на десни революционни групировки и контрареволюционни групировки по целия свят. Сред облагодетелстваните от патронажа му бяха организациите „Контра“ в Салвадор, „Ренамо“ в Мозамбик и „Юнита“ в Ангола.

За някои той беше патриот, човек, чиято лоялност принадлежеше на страната му, вместо на всемогъщия долар. За други беше опасен фанатик, който играеше на гоненица със законите, управляващи чуждия износ на амуниции, досущ като бизнесмените, които бяха подкрепили разрушителната инвазия в Залива на прасетата в началото на шестдесетте. Това, че беше отличен и агресивен предприемач, не бе оспорвано от никого.

— Ти си Таркин, нали? — попита Фентън. Прие мълчанието на Амблър за потвърждение и протегна ръка. Но въпросът не беше риторичен, в него имаше доза несигурност. Фентън не знаеше как изглежда той.