Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Амблър се ръкува с Фентън и пристъпи напред, като заговори с тих, дрезгав глас.

— Идиотско е да се срещаш с мен на публично място. Всички те познават, по дяволите.

Фентън му намигна.

— Открил съм, че хората не виждат онова, което не очакват да видят. Пък и не съм холивудска знаменитост. Освен това понякога най-доброто място да се скриеш е сред тълпата, не мислиш ли? — Той направи крачка назад и махна с ръка. — Добре дошъл в най-голямата подземна пешеходна мрежа в света. — Гласът на Фентън беше меден баритон. Кожата му беше румена, поостаряла, с големи пори, но в същото време някак озадачаващо гладка, вероятно в резултат от хирургически пилинг. Косата му беше оредяла, но плешивината на темето му беше покрита с мънички кичури коса, разположени почти геометрично, като косата на кукла. Мъж със страст към самоусъвършенстване, значи.

Изглеждаше атлетичен, здрав. Освен това изглеждаше богат. Приличаше на боец, прекарал един уикенд в игра на поло в Аржентина, следващия в управляване на танкове през Чад, а третия в масажи с минерални соли в курорта „Перът Кей“. Як, обрулен от вятъра, но… свеж. Обликът на милиардера здравеняк.

— Подземният град — каза Амблър. — Идеалното място за подземния човек.

Фентън, знаеше той, не преувеличаваше: така нареченият Подземен град се състоеше от двадесет мили пешеходни пасажи и включваше хиляда и шестстотин бутика, около двеста ресторанта, дузина киносалони. Въпреки смразяващите температури горе Подземният град беше приятно топъл и ярко осветен. Той се огледа наоколо. Високи, сводести лампи, няколко нива ескалатори, балкони, които гледаха надолу към огромното пространство — всичко това допринасяше към усещането за безкраен простор. Подземният град свързваше луксозните търговски галерии на „Кур Мон Роял“ с центъра „Ийтън“ и се простираха през изпълнения с арки комплекс „Дежардин“ и стигаха чак до „Пале де Конгре“, масивния конгресен център, който обкрачваше магистралата „Вил Мари“ като същински великан от стомана, стъкло и бетон.

Амблър съзнаваше защо Фентън беше избрал това място — целта беше да му вдъхне увереност. Рисковете за нападение сред толкова хора изглеждаха доста малки.

— Кажи ми нещо — продължи Амблър. — Наистина ли си тук сам? Човек от твоята… величина?

— Защо ти не ми го кажеш?

Амблър се огледа, прокарвайки поглед по десетки лица. Мъж с квадратно лице, облечен в мъхнато вълнено палто, в средата на четиридесетте, с къса коса. Друг, на двадесет крачки от лявата му страна, който сякаш се чувстваше неловко и носеше много по-скъпо облекло — пардесю от камилска вълна, отдолу тъмен, мек костюм. — Виждам само двама. И единият не е свикнал с подобна роля.

Фентън кимна.

— Джилеспи е най-вече секретар. Добър е в ресторантските резервации и такива неща. — Фентън кимна на мъжа с камилското палто и той му кимна в отговор, като леко се изчерви.

— Но ти щеше да ми разказваш за Озирис. А това не прилича на най-доброто място за разговор на четири очи.

— Знам къде е най-подходящо — промълви Фентън и поведе Амблър към изключително скъп на вид бутик за дрехи, малко по-надолу по тротоара. На витрината му имаше една-единствена рокля, коприна в преливащи оттенъци на лилаво, с видими шевове и висящи отвсякъде дебели зелени конци. Приличаше на дреха, която все още се прави, като онези, които шивачите понякога излагат в ателиетата си, но Амблър осъзна, че това е завършен модел — някакъв супермодерен „деконструиран“ стил, който несъмнено беше смаял модната преса, облечен от анорексична манекенка на някое ревю.

Амблър отново беше впечатлен от избора на Фентън — мястото беше хитроумно проектирано да предлага както увереност, така и уединение. Магазинът, със своите плашещи и екзотични изделия, привличаше погледите на минувачите, но едва ли един на хиляда души би се осмелил да влезе вътре.

На входа стоеше типичният противокражбен портал, въпреки че двете облицовани със синтетични плоскости колони бяха разположени малко по-далеч от вратата от обичайното. Когато Амблър приближи, се включи тих звуков сигнал.

— Съжалявам — каза Фентън. — Вероятно не му харесва фотоапаратът ти.

Което означаваше, че това изобщо не беше портал за контрол над стоките. Амблър остави фотоапарата си и мина между колоните.

— Всъщност би ли останал там малко по-дълго? — извинително каза Фентън.

Амблър се подчини. Вратата се затвори зад гърба му със засмукващ звук.

— Вече можеш да минеш — заяви широкоплещестият индустриалец. — Добре дошъл в скромния ми магазин. Може би си мислиш, че не е кой знае колко успешен, но ако беше роб на модата, щеше да си дяволски впечатлен. Тук няма нито един етикет с по-малко от четири цифри.