Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Сега обаче вече отброяваше дните.

— Що се отнася до Джуннанхай — каза Палмър, — радвам се, че все още споделяме едно и също мнение по тези въпроси.

Генералът докосна едната си буза, а после и другата, произнасяйки древна поговорка.

— Дясно око, ляво око. — Това означаваше, че двама души бяха толкова близки във възгледите си като двете очи на човек.

— Дясно око, ляво око — повтори тихо Палмър. — Разбира се, да виждаш е едно. Да действаш е съвсем друго.

— Много е вярно.

— Нали не си размислил? — бързо каза Палмър, опасявайки се от всеки знак на разколебана решителност.

Генералът отново отговори с поговорка.

— Вятърът не може да помести планината.

— Радвам се да го чуя — отвърна Палмър. — Защото онова, което предстои, ще постави на изпитание решителността на всеки от нас. Наистина ще има ветрове и те ще са силни като урагани.

— Онова, което ще стане — отбеляза генералът, — трябва да стане.

— Понякога е необходимо голямо сътресение — каза Палмър, — за да се осигури още по-голяма стабилност.

— Точно така. — Генералът поднесе овкусената с подправки птичка към устата си. Очите му примижаха, докато се наслаждаваше на хрупкавото съвършенство.

— Човек трябва да отсече дърво, за да подгрее съда с ориз — каза Палмър. Поредната древна поговорка.

Генералът вече не се изненадваше от детайлното познаване от професора на китайската история.

— Дървото, което ще отсечем, не е обикновено дърво.

— Съдът с ориз също не е обикновен — отвърна ученият. — Твоите хора знаят ролите си. Трябва да са наясно точно кога да действат и да го сторят безпогрешно.

— Така ще бъде — каза генерал Лам. Погледът на сивокосия учен беше непоколебим.

— Остават шест дни — подчерта той. — Всеки трябва да владее ролята си до съвършенство.

— Безпогрешно — каза генералът, а състареното му лице се вкамени от решителност. — В крайна сметка на карта е поставен ходът на историята.

— И както всички сме съгласни, ходът на историята е твърде важно нещо, за да се оставя на случайността.

Генералът тържествено кимна и отново вдигна пръст.

— Дясно око, ляво око — тихо каза той.

Монреал

Мъжът, който се бе обадил по мобилния телефон, нареди на Амблър да бъде на северозападния ъгъл на площад „Дорчестър“ точно в 11 сутринта. Амблър пристигна по-рано, взе такси до ъгъла на улица „Сайпръс“ и улица „Стенли“, на една пресечка разстояние, за да разузнае обстановката. Сградата „Слънчев живот“ на „Дорчестър“, същински паметник на изящните изкуства, някога беше най-голямата постройка в цялата Британска империя. Сега изглеждаше смалена на фона на модерните небостъргачи, повечето от които бяха скупчени именно около площад „Дорчестър“. Наистина точно тази характерна черта на площад „Дорчестър“ караше Амблър да се чувства нервен; от високо го гледаха твърде много здания.

Той носеше пазарски торби от „Ла Плас Монреал Тръст“ и беше преметнал фотоапарат през рамо — надяваше се, че изглежда просто като поредния турист. След кратко шляене из страничните улички със задоволство установи, че на самия площад няма подозрителни лица, и се осмели да излезе на открито. Алеите по площада бяха идеално почистени от снега; няколко прави пътеки водеха до центъра на площада, където се издигаше статуя на сър Джон А. Макдоналд, първия министър-председател на страната. Друг паметник почиташе ролята на Канада в Бурската война, а недалеч от него имаше католическо гробище за жертвите на холерната епидемия от началото на деветнадесети век. Камъните бяха стари, потъмнели от мъха и контрастираха с белия сняг. Над всичко това се извисяваше стоманеносивата конструкция на банка „Империал“. Пред сградата на „Доминиън Скуеър“, масивна постройка в ренесансов стил, тъкмо спираше червен автобус.

Колкото и да разузнаваше, на Амблър му беше ясно, че критично важните елементи могат да се променят всеки миг. Затова ли началникът на Озирис беше избрал мястото? Надничайки иззад обектива на фотоапарата, Амблър огледа стотиците прозорци на разнообразните офис сгради. Повечето бяха проектирани да не се отварят; онези, които са отваряеми, бяха затворени, като се имаше предвид времето. Въпреки че беше облечен топло, температурата клонеше към минус двадесет градуса и ушите му започваха да замръзват. Той чу стъпки, целенасочено устремени към него, и рязко се обърна.

— Извинете, мистър.

Амблър видя възрастна двойка в ярки подплатени якета, с развети от вятъра бели коси.