Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Сега вече Таркин също се питаше защо.

Тълпата ревеше, виеше, пищеше и сред всичко това той някак долови песента на птица. Отклони погледа си от човешкото разрушение отпред и го насочи към палмовото дърво, където един славей пееше високо. Безспирно.

На другия край на света, в друго време Амблър се въртеше в леглото си, внезапно усетил колко е задушен застоялият мотелски въздух. Той отвори очи; пеенето продължаваше.

Нокията, която беше взел от преследвача си в Саурландс.

Натисна копчето и приближи апарата към ухото си.

— Да?

— Таркин — сърдечно извика някакъв глас.

— Кой се обажда? — попита Амблър, внезапно разтревожен. Заля го вълна леден страх.

— Аз съм началникът на Озирис — каза сърдечният глас.

— Това не е кой знае каква препоръка — отвърна Амблър.

— На мен ли го казваш. Ужасно сме загрижени за този пробив в сигурността.

— Когато някой отвори пощата ти, това е пробив. Когато някой застреля агента ти, това е нещо малко по-сериозно.

— Дяволски си прав. Имаме някои идеи какво точно се е случило. Работата е там, че имаме нужда от теб, и то сега.

— Не знам кой си, по дяволите — каза Амблър. — Твърдиш, че Озирис е работел за теб. Откъде да знам, че агентът, който работи за теб, не е всъщност онзи, който го уби.

— Таркин, чуй ме. Озирис беше невероятен човек. Скърбя за загубата му, всички скърбим.

— И очакваш да приема думата ти?

— Да, очаквам — каза мъжът. — Знам какви са способностите ти.

Амблър млъкна. Като Аркади, като Озирис, този човек беше уверен в способността на Амблър да засича измамата. Честността не беше гаранция за крайната истина, напомни си той. Самият мъж може да е бил заблуден. Но Таркин — Амблър — нямаше друг избор, освен да продължи играта. Колкото по-дълбоко се заровеше в организацията, толкова по-големи бяха шансовете му да достигне истината за онова, което му се беше случило, за това кой в действителност беше той.

Една мисъл не му даваше мира. През годините на кариерата си Амблър понякога беше участвал в така наречената операция на последователността: частична информация водеше до друга, всяка по-критична от предишната, като целта беше да се привлече в клопка някой противник. Всяка операция на последователността зависеше от най-високото ниво на правдоподобност; колкото по-умел беше противникът, толкова по-високо ниво на правдоподобност се изискваше. По-обиграните обекти обаче бяха предпазливи; те имаха навика да наемат случайни посредници, като ги снабдяваха с въпроси, на които трябваше да се отговори на място. Не беше задължително отговорите да са безпогрешни — обектът на операцията дори можеше да се усъмни, ако бяха такива, но трябваше да минат през проверката; една-единствена грешна стъпка и цялата игра отиваше по дяволите.

Най-коварният обект на операцията обаче обръщаше последователността на операцията, като опашка, водеща кучето напред. Включваха се примамки, програмирани с информация, специално обработена да възбуди интереса на американското разузнаване; тогава операцията на последователността работеше на обратно. Новооткритият стремеж към неочаквания късмет замъгляваше първоначалните цели и ловецът можеше да се превърне в плячка.

Амблър не можеше още да прецени дали всъщност не го вкарваха в капан чрез операция на последователността и ако беше така, дали щеше да успее да извърти нещата в своя полза. Няма по-опасна игра от тази. Но каква беше алтернативата?

— Добре — каза той. — Слушам.

— Ще се срещнем утре в Монреал. Използвай какъвто документ за самоличност имаш. Онзи, който Озирис ти даде, трябва да свърши работа. Но сам избирай. — Мъжът му даде подробни инструкции, Амблър трябваше да лети до Монреал същата сутрин.

Малко преди да тръгне, телефонът в мотелската му стая иззвъня. Лоръл. Тя звучеше по-спокойна, но в гласа й имаше тревога, тревога за него, не за нея. Той набързо й разказа, че има уговорена среща, че е получил обаждане от началника на Озирис.

— Не искам да заминаваш — каза тя и той усети както страха, така и решителността й.

— Страхуваш се за мен. И аз се страхувам. Но повече се страхувам да не отида. — Той направи пауза. — Приличам на рибар в лодка, уловил нещо голямо на въдицата си. Риба меч? Бяла акула? Не знам, няма как да знам и не смея да пусна улова.

Настъпи дълго мълчание, преди тя отново да заговори.

— Дори и да потопи лодката ти?

— Не мога да го пусна — отвърна Амблър. — Дори и да потопи лодката ми.