Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Започнал си да виждаш нещо, което не се е предполагало да виждаш.

— Наричат Тайван малкия тигър — казваше Уай-чан Лун с почти молитвен глас. — Онова, което ме притеснява, не е фактът, че сме малки. Онова, което ме притеснява, е, че тигрите са застрашен вид. — Той отново направи пауза. — Независимостта е чудесен идеал. Но дали е реалистичен идеал? Ние се нуждаем и от двете — нуждаем се от идеали, нуждаем се и от реализъм. Някои хора ще ви кажат, че трябва да избирате между тях. В същото време същите хора настояват, че можете да се радвате на демокрацията единствено докато им позволявате да ви казват какво да правите. Знаете ли на кого ми напомнят те? Напомнят ми за онзи мъж в древността, който отворил магазинче в едно село, където продавал копие, което според него можело да пробие всичко, и щит, който според него нищо не можело да пробие.

Последва тътен от аплодисменти и смях. — Пред хората на Тайван стои чудесно бъдеще, стига сами да го изберат. Бъдеще, които сами ще създадем. Затова нека да избираме мъдро. Континентът се променя. Само ние ли ще стоим на едно място? — Сега той се намираше само на крачка от тъмния дървен подиум. На крачка от смъртта, а Таркин почувства как сърцето му препусна. Всеки нерв в тялото му крещеше, че тази операция е нередна. Нередно замислена. Нередно инициирана. Нередно прицелена. Уай-чан Лун не беше техният враг.

Кандидатът държеше ръце пред себе си, сгънати под прав ъгъл, а дланите му бяха стиснати в юмруци. После притисна юмруците си един в друг.

— Виждате ли? Просто противопоставянето по този начин води до неподвижност. Парализа. Това ли наистина трябва да бъде връзката ни с нашите братовчеди отвъд хоризонта? — Сега той преплете пръстите на ръцете си, илюстрирайки визията си за това как суверенитетът може да съществува в съгласие с регионалната интеграция. — В сътрудничество, заедно, можем да открием силата си. В интеграция ще възвърнем целостта си.

Слушалката в ухото на Таркин изпращя.

— Не виждам сигнала ти, но ми се струва, че мишената е заела позиция. Чакам знак.

Таркин не отвърна. Беше време да активират устройството, да сложат край на ролята на младия човек в този свят, но инстинктите на Таркин се съпротивляваха на това. Съзнанието му беше кристално ясно, той стоеше сред тълпата от хиляди тайвански граждани, които по национален маниер носеха ризи с типичната бяла тениска отдолу. Ако забележеше и най-слабия признак, че досието е правилно… Но нищо.

Подобният на щурец звук в слушалката:

— Таркин, да не спиш? Време е да отбележим гол. Ще натисна…

— Не — прошепна Таркин в чувствителния микрофон, скрит в яката му. — Не го прави.

Но военният техник беше нетърпелив, беше му писнало и не можеше да бъде разубеден. Когато техникът отвърна, Таркин чу неприятния цинизъм на човек, който е вършил оперативна работа твърде дълго време: Едно за парите, две за шоуто, три да се подготвим и сега давай, давай… 4 4 Популярна песен на Елвис Пресли. — Б.пр.

Експлозията беше много по-тиха, отколкото Таркин очакваше. Напомняше звука на издута хартиена торбичка, спукана от дете.

Вътрешната страна на подиума беше подсилена със стомана, за да намали пораженията от взрива, и тази облицовка помогна както за заглушаване на звука, така и за фокусиране на силата на експлозията към фигурата, застанала зад него.

Сякаш на забавен кадър Таркин гледаше как Уай-чан Лун, великата надежда на толкова много тайванци — реформистки настроени граждани, фермери, студенти, търговци, — внезапно се вкамени и се строполи напред, окъпан в собствената си кръв. Почернелите останки на подиума лежаха в купчина от лявата му страна, а от тях се издигаше малка струйка дим.

В продължение на няколко секунди проснатото тяло на мъжа остана неподвижно. После Таркин видя как той вдига глава от земята и поглежда тълпата пред себе си. Онова, което се случи, хипнотизира Таркин и го промени: очите на умиращия човек в последните си агонизиращи мигове срещнаха тези на Таркин.

Беше горещ, влажен ден в субтропичния Тайван, но Таркин почувства как кожата му настръхва от студ; той осъзна, че всеки момент от онова, което виждаше, ще остане запечатан в паметта му завинаги, както и в сънищата му.

Беше дошъл в Чанхуа да убие човек и човекът беше убит прилежно. Човек, който в магия на призрачна интимност и чрез напрегнатия си поглед споделяше с Таркин последните мигове от живота си.

Дори и сега лицето на умиращия беше лишено от омраза или гняв. В израза му имаше почуда и тъга. Това беше лицето на човек, пропит е искрен идеализъм. Човек, който знаеше, че умира, и се питаше защо.