Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Когато Амблър се измъкна от колата, писъците още се чуваха и той изпита странно чувство на облекчение — това означаваше, че тя все още диша, че все още не са успели да използват лъскавата спринцовка. Той се стрелна към задната част на микробуса, където Лоръл, овързана с брезентови каиши, риташе и се мяташе, борейки се с мускулестия си похитител. Амблър пристъпи зад предната врата на микробуса, която се беше отворила от удара.

— Махни се от нея или ще умреш, кучи сине — изкрещя Амблър. — Един куршум в главата, един куршум в червата. — Знаеше, че с детайлното описание ще успее да го заблуди. Сред тъмните сенки беше лесно да си представиш наличността на оръжие, дори и без да го виждаш. Тези мъже бяха професионалисти, но не бяха фанатици; те вършеха работа срещу заплащане.

— Веднага! — изрева Амблър.

Мъжът се подчини на заповедта. Вдигнал ръце, той бавно закрачи около микробуса. Когато стигна до предната част, той направи онова, което Амблър очакваше — внезапно се хвърли вътре и с ниско приведена глава включи двигателя. Сега оцеляването беше основната му грижа. Амблър се дръпна от микробуса, като се увери, че Лоръл е в безопасност, а мъжът пришпори мощния автомобил, като изблъска настрани понтиака и се понесе през моравата, търсейки сигурността на улицата.

Той беше напуснал сцената, но скоро щяха да дойдат други.

— Лоръл — повика я Амблър, докато разкопчаваше брезентовите каишки с бързи, ловки движения.

— Отидоха ли си? — попита тя, шепнейки от страх.

— Трябва да се махнем от тук — беше единственото, което той каза.

Ненадейно тя се вкопчи в него с треперещи ръце. — Знаех, че ще дойдеш за мен — повтаряше тя, а топлият й дъх галеше лицето му. — Знаех, че ще дойдеш.

— Трябва да се махнем от тук — настоятелно я прекъсна Амблър. — Има ли къде да отседнеш? Където ще си в безопасност?

— Брат ми живее в Ричмънд.

— Не! Това го има в досието ти, ще те проследят за секунди. Някой друг, някой, за когото нямат информация.

Лицето на Лоръл беше изопнато.

— Има една жена, която ми е като леля. Беше най-добрата приятелка на мама, когато бях дете. Сега живее в Западна Вирджиния. Малко извън Кларксбърг.

— Ще свърши работа — каза Амблър.

— Моля те… — започна тя и той видя отчаянието и страха, изписани на лицето й. Не искаше да остава сама.

— Ще те отведа там — каза той.

Пътуването до Кларксбърг отне няколко часа, главно по междущатски магистрали 68 и 79; возеха се в нейната кола, стар „Меркурий“, а Амблър беше нащрек дали не ги преследват или наблюдават. Лоръл ту плачеше, ту изпадаше в каменно мълчание. Изживяваше нещо невероятно за нея, откликваше на травмата с ярост и решителност. Амблър пък безмълвно се укоряваше. В момент на слабост беше получил помощ от една сестра; сега животът й беше застрашен заради това, вероятно никога повече нямаше да бъде същият. Тя гледаше на него като на свой спасител, като на защитна опора. А се оказа точно обратното. Но тя никога нямаше да го повярва. Това беше логична истина, в която за нея нямаше емоционална истина.

Когато се разделиха — той беше уредил такси, което чакаше на кръстовище близо до мястото, на което Лоръл отиваше, — тя се намръщи, сякаш рязко й сваляха превръзка от дълбока рана. Той се чувстваше по същия начин.

— Аз те замесих в това — промърмори Амблър не толкова на нея, колкото на себе си. — Аз съм виновен.

— Не — яростно се възпротиви тя. — Не го казвай повече. Те са виновните, да ги вземат мътните. Те са виновните. Хора като тях… — Тя млъкна.

— Ще се оправиш ли? Лоръл бавно кимна.

— Ти докопай копелетата — каза му през стиснати зъби, преди да се обърне и да поеме към натруфената викторианска къща на леля Джил. Лампата над верандата хвърляше топла, жълта светлина. Приличаше на друг свят, в който тя щеше да влезе — свят на безопасността. Свят, който той не населяваше.

Не смееше повече да я излага на собствената си мрачна съдба. Чудовището се спотайваше някъде в подземието. Тезей трябваше да посече Минотавъра или за тях вече нямаше да има безопасност.

Същата нощ в евтин мотел близо до Моргантаун, Западна Вирджиния, сънят го споходи трудно. Стари спомени се процеждаха през камерите на съзнанието му като наводнение в мазе. Баща му се появи пред очите му — красиво, ъгловато лице, но не толкова красиво от близък поглед, защото годините на пиянство бяха оставили след себе си спукани капиляри и загрубяла кожа. Сладникавата миризма на бонбонките, които смучеше, за да прикрие миризмата на алкохол в дъха си. Характерният израз на ранена пасивност на майка му; едва след време улови гнева, който лежеше под него. Лицето й бе винаги покрито с дебел слой фон дьо тен; той беше част от всекидневния й грим, за да не прави впечатление, когато този грим беше нужен, за да прикрие поредната синина.