Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Тревожиш се междуградските такси? Това е много мило. Можеш да оставиш няколко цента на бюрото ми като Сидни Поатие в „Познай кой ще дойде на вечеря“.

— Не е това. — Амблър направи пауза; не искаше да звучи като параноик, но знаеше, че предпазливостта, която беше втората природа на оперативния агент, можеше да се стори странна на един цивилен. — Просто не знам със сигурност дали…

— Дали телефонът ми не се подслушва? — Лоръл не изглеждаше стресната от перспективата. — Има ли как да проверим?

— Всъщност не. Тя поклати глава.

— В какъв свят живееш само. — Тя написа името му в търсачката. Резултатът носеше аурата на неизбежното:

Вашето търсене „Харисън Амблър“не съвпадна с никакви документи.

— Ще използвам мобилен телефон — заяви Амблър и извади нокията. — Така е по-безопасно. — Той си пое дълбоко дъх и набра първия номер от списъка.

— Има ли жена на име Илейн Ласитър на този номер? — попита той, като държеше гласа си равен.

— Съпругата ми почина миналата година — отвърна шептящ глас.

— Съжалявам да го чуя — побърза да отговори Амблър. На втория номер, този на Грегстън Бърнс, вдигнаха веднага.

— Търся Грегстън Бърнс — започна Амблър.

— На телефона.

— Грег! Тук е Хал Амблър. Мина доста време, нали…

— Ако продавате нещо, моля да ме изключите от списъка — даде инструкции гласът — писклив от раздразнение тенор.

— Искам да ви попитам дали сте израснали на улица „Хоторн“ в Камдън? — не се отказа Амблър.

Последва предпазливо: „Да“ . Дочу се въпросителен женски глас: „Кой се обажда?“

— И не си спомняте Хал Амблър, който живееше от другата страна на улицата? Или който и да е, наречен Амблър?

— Ерик Амблър, писателят, за него съм чувал. Той почина. Можеш да се присъединиш към него, защото само ми губиш времето. — Мъжът затвори.

Подът сякаш се разлюля под краката на Амблър. Той се обади на следващия от списъка. Джулиан Дейчис, или Джулиан Дейчис Мърчисон, както сега се казваше, все още жителка на Делауеър. Но когато жената с това име най-после вдигна телефона, нямаше и намек да го е познала. За разлика от Грегстън Бърнс, тя беше сърдечна, не бързаше и не прояви подозрение, очевидно слисана от объркването на обадилия се.

— Дали не казахте, че името ви е Сандлър? — попита тя в опитите си да помогне. — Защото познавах едно момче, което се казваше Сандлър.

Докато мине през половината номера от списъка, Амблър вече чувстваше, че му е трудно да фокусира погледа си. По лицето му изби студена пот. Той остана загледан в листа дълго време, а после го смачка на топка в юмрука си. Падна на колене и затвори очи.

Когато отново ги отвори, видя Лоръл Холанд да стои над него с изопнато лице.

— Видя ли? Няма полза. — Думите излизаха от Амблър като стенание. — Не мога повече.

— Зарежи ги — каза тя. — Всички са замесени. Или… или не знам какво става. Но няма значение. Няма нужда да се занимаваме с това точно сега. Не трябваше да те подтиквам.

— Не — дрезгаво рече той. — Но съжалявам, просто не мога…

— И няма да продължаваш. Стига толкова. Не се извинявай. Няма да им доставяш повече удоволствие.

— Те. — Отново тази празна, неприятна дума.

— Да, те. Които и да са отговорните за цялата проклета главоблъсканица. Няма да им доставяш удоволствие. Може би се опитват да те подлудят. Е, да се шибат. Няма да играем тяхната игра. Става ли?

Амблър немощно се изправи на крака.

— Става — каза с глас, натежал от емоции, които не можеше повече да сдържа.

Тя го прегърна и той се почувства по-силен.

— Виж сега, може би всички ние сме само една идея в мозъка на Бог. Едно време имах приятел, който казваше, че най-добрият ни шанс за безсмъртие е да осъзнаем, че всъщност не съществуваме. Е, тогава беше надрусан. — Лоръл притисна чело в неговото и той усети, че тя се усмихва. — Само казвам, че понякога трябва сами да избираме в какво да вярваме. И, по дяволите, аз избирам теб. Инстинкти, нали така?

— Но, Лоръл…

— Млъкни. Аз вярвам в теб, Харисън Амблър. Аз ти вярвам.

Амблър имаше чувството, че слънцето, топло и сияйно, внезапно се е появило в среднощното небе.

Докато излизаше от алеята пред къщата й с наетия понтиак и завиваше наляво в натоварения двупосочен път, Амблър се почувства странно приповдигнат — повреден мореплавателен съд, танцуващ върху вълните. Облекчението беше истинско, но беше и крехко. Изпитваше безпокойство да удължава посещението си, независимо колко отчаяно го желаеше. Лоръл Холанд вече беше направила толкова много за него, не можеше да й позволи да се жертва повече.