Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Виждаш ли нещо? — попита агентът. Лоръл поклати глава.

— Не откривам входни белези, но това нищо не означава — настоя тя. — Има техники в минималната инвазия, които няма откъде да познавам. Скалпелът може да влезе през лигавицата на носа, през обратната страна на клепачите, през най-различни други хирургични портали. Това не е моята сфера.

— Нямаш доказателства. Само предполагаш — каза той скептично, но мигновено се почувства обнадежден от непоколебимото й убеждение.

— Това е единственото, в което има логика — разпалено продължи тя. — Единственото, което би могло да обясни преживяванията ти.

— Ако предположим, разбира се, че преживяванията ми, че спомените ми са смислени. — Той замълча. — Господи, чувствам се като някаква проклета жертва.

— Може би те точно така искат да се чувстваш. Проумей го, хората, които са ти причинили това, не са добри хора. Те са манипулатори. Не мисля, че са те затворили на остров Париш, защото си слаб. Вероятно са те затворили там, защото си твърде силен. Защото си започнал да виждаш нещо, което не са искали да виждаш.

— Говориш безумно като мен. — Той се усмихна.

— Мога ли да ти задам личен въпрос? — попита тя почти срамежливо.

— Давай.

— Как е името ти?

За пръв път през този ден Амблър се разсмя — висок, експлозивен смях, които идваше от душата му. Той протегна ръка с престорена официалност.

— Приятно ми е да се запознаем, Лоръл Холанд. Името ми е Харисън Амблър. Но можеш да ме наричаш Хал.

— Харесва ми повече от пациент № 5312 — каза тя. Мушна ръцете си в късата му кафява коса и сетне отново ги прокара леко по лицето му. Обърна главата му в една посока, в друга, сякаш си играеше с манекен. После се наведе напред и погали бузата му.

На Амблър му трябваха няколко секунди, преди да откликне. Когато го направи, беше по начина на умиращ от жажда пътешественик в пустинята, попаднал в животворен оазис. Притегли я към себе си с две ръце и му се стори, че тя беше всичко, което имаше на този свят, и това му бе достатъчно.

Когато се разделиха, очите и на двамата плуваха в сълзи.

— Аз ти вярвам — каза тя с треперещ, но решителен глас. Вярвам, че ти си ти.

— Може да си единствената — тихо отвърна той.

— Ами приятелите ти?

— Вече ти казах, през последните двадесет години бях до голяма степен изолиран. Професионален протокол. Моите приятели бяха моите колеги и няма никакъв начин да ги открия — в момента могат да са във всяка една географска ширина и дължина, която назовеш, в зависимост от назначението им. Никой от нас, оперативните агенти, не знаеше истинските имена на останалите. Това беше основно правило.

— Тези ги забрави. А приятелите ти от детството, от колежа?

Разтреперан от внезапно нахлулия спомен, той й разказа за обаждането си до Дилън Сътклиф. Тя се умълча, но само за няколко мига.

— Може би страда от ранен Алцхаймер. Може да е жертва на катастрофа, повредила мозъка му. Може би винаги те е мразел. Или може би си е помислил, че ще искаш пари на заем. Кой знае? — Тя се изправи, взе молив и лист хартия и ги постави пред него. — Напиши имената на хората, които си спомняш и които биха помнили теб. Дете от квартала, с което сте израснали. Съквартирант в колежа. Който и да е. Подбирай по-нетипични имена, за да не попадаме на грешни хора.

— Нямам представа как бих се свързал с тези хора сега…

— Пиши — нареди му тя с рязък жест.

Амблър започна да пише. Дузина случайни имена — от съседските къщи в детството му, от гимназията, от летния лагер, от „Годард“. Тя взе листа и двамата заедно отидоха до малка ниша в кухнята, където имаше леко поочукан компютър, който изглеждаше като купен от разпродажба.

— Връзката е през телефона — извини се тя. — Но е учудващо колко неща могат да се открият в Интернет.

— Слушай — предпазливо започна той. — Не съм сигурен, че наистина искам да го направя. — Вече я беше завлякъл по-дълбоко в собствения си кошмар, отколкото възнамеряваше, а сега имаше опасност да я въвлече още повече.

— Това е моята къща. Ще правя каквото си искам. Докато Амблър гледаше през рамото й, тя се настани пред компютъра и написа имената в търсачка за откриване на хора. Пет минути по-късно разполагаше с половин дузина телефонни номера от дузина имена и преписа номерата на листа с четлив почерк.

После му подаде слушалката на телефона си. — Хайде, опитай да се свържеш с някого — каза му. В очите й се четеше увереност.

— Не — отвърна той. — Не от твоя телефон.