Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Лоръл бавно поклати глава, но той виждаше, че страхът се отдръпва от нея.

— Искаш да ти кажа, че не си психопат? Не мисля, че си психопат. Но моето мнение не струва и пукната пара.

— За мен струва много.

— Искаш ли кафе?

— Ако ти го направиш — каза Амблър.

— Разтворимо става ли?

— Нямаш ли нещо, което се прави по-бързо?

Тя му отправи дълъг, спокоен поглед. Отново сякаш се вглеждаше през него, в сърцевината на душата му, в здравия му разум.

Седнаха двамата, пиха кафе и внезапно той осъзна точно защо беше дошъл. В нея имаше топлота и човещина, от които той така отчаяно имаше нужда в момента, по начина, по който имаше нужда от кислород. Разказът на Озирис за мнемоническото наслагване , за всички онези техники за контрол над съзнанието беше дълбоко разтърсващ; Амблър имаше чувството, че земята под краката му е изчезнала. Зрелището на насилствената му смърт също беше разтърсващо и само подсилваше верността на думите му. Докато, както изглеждаше, други го търсеха за наемник, Лоръл Холанд беше единственият човек на света, който по някаква причина вярваше в него, така както той искаше да вярва в себе си. Иронията беше болезнена — сестрата, която го беше виждала в най-голямото му падение, беше единственият свидетел на здравия му разум.

— Гледам те — бавно каза Лоръл — и сякаш виждам себе си. Знам, че не бихме могли да бъдем по-различни. — Тя затвори очи за миг. — Но имаме нещо общо. Не знам какво.

— Ти си моят пристан в бурята.

— Понякога си мисля, че пристаните сами привличат бурите — каза сестрата.

— Усещане за необходимост?

— Нещо такова — отвърна тя. — И като говорим за буря, беше „Пустинна буря“.

— Бившият ти.

— Бивш съпруг. Бивш военноморски пехотинец. Да си военноморски пехотинец е само по себе си идентичност. Тя никога не те напуска. Онова, което му се беше случило в „Пустинна буря“, така и не го напусна. Какво означава всичко това? Да не би да ме привличат неприятностите?

— Той не е страдал от посттравматичен стрес, когато сте се запознали, нали?

— Не, не и тогава. Това се случи много отдавна. Но го изпратиха на мисия, участва в две преки стълкновения и се върна различен.

— И то не в добрия смисъл.

— Започна да пие, по много. Започна да ми посяга, по малко.

— И малкото е твърде много.

— За мен беше малко. Опитвах се да го разбера, сякаш в него живееше съкрушено малко момче и аз можех някак да му помогна, само ако го обичам достатъчно. И наистина го обичах. И той ме обичаше. Искаше да ме закриля, това беше проблемът. Стана параноик, започна да си въобразява, че навсякъде го дебнат врагове. Но се страхуваше не само за себе си, а и за мен. И през ум изобщо не му минаваше, че ме плаши. Пистолетът на стената — той го постави и настояваше да се науча как да го използвам. През повечето време забравям, че е там. Но понякога си мисля, че бих го използвала, за да се защитя от…

— От него.

Тя затвори очи и притеснено кимна. После остана безмълвна за минута.

— Би трябвало да се ужасявам от теб. Не знам защо не се чувствам така. Това, че не се страхувам от теб, почти ме плаши.

— Ти си като мен. Следваш инстинктите си.

Тя направи широк жест.

— И виж това докъде ме е довело.

— Ти си добър човек — простичко каза Амблър. А после несъзнателно посегна и хвана ръката й.

— Това ли говорят инстинктите ти?

— Аха.

Жената с лешниковите очи, изпъстрени със зелени точици, само поклати глава.

— Тогава кажи ми има ли психично болни и в твоето минало?

— Моят начин на живот не предполага дълбоки връзки. Нито пък на плитки, ако искаш да знаеш. Трудно е да задържиш любима, когато изчезваш за няколко месеца в Шри Ланка, Мадагаскар или Чечения, или Босна. Трудно е да имаш цивилни приятели, когато знаеш, че ги обричаш на щателно проучване. Когато си част от програма със специален достъп, цивилен контакт с някой, когото използваш, или — и това буди страх — някой, който използва теб. Това е добър живот за самотник по природа. Добър живот, ако нямаш нищо против връзки, които са подпечатани с дата на годност, също като кутия мляко. Това е саможертва. Голяма саможертва. Но се предполага, че ще те направи по-малко уязвим.

— И така ли стана?

— Сега вече мисля, че имаше напълно противоположен ефект.

— Не знам — въздъхна Лоръл. Светлината от вградените лампи над главите им полираше с блясък меката й коса. — С моя късмет по-добре да си бях останала винаги сама.

Амблър сви рамене.

— Аз знам какво е хората да те разочароват. Баща ми пиеше. Владееше се добре, но по едно време спря да се владее.