Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Преди да стъпи на алеята, той чу вратата да се отваря зад гърба му и се обърна.

Лоръл Холанд клатеше глава със самоукор.

— Бързо влизай вътре — каза тя. — Преди да съм си върнала ума.

Амблър безмълвно влезе в скромната къща и се огледа. Дантелени завеси. Евтин килим върху дъбов паркет масово производство. Обикновен диван, но покрит с интересна бродирана тъкан в ориенталски стил. Кухнята не беше ремонтирана от построяването на къщата. Повърхностите бяха покрити с линолеум, уредите бяха в златист цвят, а подът застлан с онзи балатум с ромбоидна шарка, който се реже от голямо руло.

Лоръл Холанд изглеждаше уплашена, ядосана на него, но още по-ядосана на себе си. Освен това изглеждаше прекрасно. На остров Париш тя беше просто една хубава сестра; у дома, с пусната коса, облечена в пуловер и джинси, се виждаше, че не е просто хубава. Тя беше красива, дори изящна, силните й черти се смекчаваха от вълнистата й кестенява коса, движенията й бяха естествено грациозни. Под лекия прилепнал пуловер тя беше твърда и мека, гъвкава и податлива. Талията й беше тънка, а в извивката на гърдите й имаше нещо почти майчинско. Амблър осъзна, че я зяпа и отмести поглед. Той видя малкия револвер — „Смит и Уесън“ 22-ри калибър, закачен на кука близо до полицата с подправките. Запита се защо Лоръл Холанд не беше посегнала към него.

— Осъзнаваш ли какво би могъл да ми причиниш? — възмути се тя.

— Лоръл…

— Ако си ми благодарен, махай се! Остави ме на мира. — Амблър трепна, сякаш получи плесница, и наведе глава.

— Ще си тръгна — прошепна той.

— Не — каза тя. — Не искам… не знам какво искам. — В гласа й имаше болка, а също и смущение.

— Създадох ти неприятности, нали? Заради онова, което направи. Искам да ти благодаря и също така да ти кажа, че съжалявам.

Лоръл разсеяно прокара неспокойна ръка през разкошната си коса.

— Кодираната карта за отключване? Всъщност тя не беше моя. Нощната сестра винаги оставя своята в амбулаторното шкафче.

— Значи са решили, че някак съм я задигнал.

— Точно така. Видеозаписът ясно показа какво се е случило или поне те така мислеха. Всички получихме мъмрене и с това се приключи. И така. Ти избяга. А сега се връщаш обратно.

— Но не в истинския смисъл — поправи я Амблър.

— Казаха ни, че си опасен човек. Психопат. — Погледът на Амблър пробягна по закачения на стената пистолет. Защо не го беше грабнала, защо не се беше въоръжила? Той се усъмни, че Лоръл сама го е сложила там. Някой го беше направил за нея. Съпруг, приятел. Това не беше мъжки пистолет. Но беше пистолет, който един мъж би купил за момиче. Поне определен тип мъж.

— Казали са ти тези неща и ти не си им повярвала. Иначе не би пуснала опасния психопат в къщата си. Особено при положение, че живееш сама.

— Не бъди толкова сигурен — каза тя.

— Невинаги си била сама — отвърна Амблър. — Разкажи ми за бившия си.

— Явно знаеш толкова много неща, защо ти не разкажеш?

— Той е, или е бил, двойно бивш. Бивш твой. Бивш военен.

Тя кимна, изглеждаше леко стресната.

— Всъщност ветеран.

Тя отново кимна, цветът започваше да се отдръпва от лицето й.

— Може би леко параноичен. — Амблър кимна към пистолета. — Така че хайде да го обмислим. Ти си сестра в психиатрията на някоя военна болница, принадлежаща към комплекса „Уолтър Рийд“. Сега да видим какво се е случило после? Може би любимият ти се е завърнал у дома от служба в изпълнение на дълга — от Сомалия, от „Пустинна буря“? — с леко разбъркана глава.

— Посттравматичен стрес — прошепна тя.

— И ти си се опитала да го излекуваш, да го направиш отново нормален.

— Опитах се — каза тя. Гласът й трепереше.

— И не си успяла. Но не поради липса на усилия. Затова си се записала в училище, може би в един от военните професионални колежи, а там са те насърчили да специализираш. Ти си се отдала на учението и тъй като си умна, си се справила блестящо. Сестра в психиатрия, военна подготовка. „Уолтър Рийд“. Остров Париш.

— Добър си — рязко се сопна тя, негодуваща, че се е превърнала в обект на изучаване.

— Не, ти си добра и това те вкара в неприятности. Както казват, нито едно добро дело не остава ненаказано.

— Затова ли си тук? — вцепени се тя. — Да се погрижиш за наказанието?

— За бога, не.

— Тогава защо, по дяволите…

— Защото… — Мислите се вихреха из главата на Амблър. — Може би защото се тревожа, че наистина съм луд. И защото ти си единственият човек, който не ме счита за такъв.